Едгар Уолъс - Убийството с нарцисите

— Не, не, не — прошепна тя сподавено. — Моля ви, не ме питайте! Страхувам се, о, страхувам се!

Детективът я притисна до себе си, допря буза до нейната, устните му трепнаха от милувката на косите й.

— Няма от какво да се страхувате, от нищо не бива да се страхувате — внушаваше й той. — Ще ви спася, дори да сте много виновна! Ако прикривате някого, ще го прикривам и аз, защото ви обичам, Одет!

— Не, не! — извика тя и го отблъсна, опряла двете си малки длани в гърдите му. — Не ме питайте, не ме питайте…

— Попитайте мен!

Тарлинг рязко се обърна. На прага стоеше мъж, който затваряше вратата зад себе си.

— Милбърг! — процеди през зъби детективът.

— Милбърг! — усмихна се подигравателно другият. — Съжалявам, че прекъсвам тази трогателна сцена, но случаят не търпи отлагане и не мога да си позволя да се церемоня, господин Тарлинг.

Тарлинг отмести от себе си момичето и се вторачи в хилещия се управител. Огледа го от глава до пети, забеляза щипките на крачолите му, пръските кал по панталоните и разбра всичко.

— Значи вие сте били с велосипеда?

— Точно така — потвърди. Милбърг, — използвам го, за да се раздвижвам, нещо, към което съм пристрастен.

— Какво искате? — попита Тарлинг напрегнато и предпазливо.

— Искам от вас да изпълните обещанието си, господин Тарлинг — отговори любезно Милбърг.

Детективът впери поглед в него.

— Обещание ли — повтори той, — какво обещание?

— Да покровителствате не само злосторника, но и онези, които са се злепоставили в усилието си да прикрият неговите или нейните нечестни постъпки.

Тарлинг трепна.

— Да не искате да кажете… — рече той пресипнало. — Да не би да обвинявате…

— Не обвинявам никого — каза Милбърг и разпери ръце. — Просто ви намеквам, че и госпожица Райдър, и аз си имаме големи неприятности и е във ваша власт да ни изведете невредими от тази страна в друга, където не важат законите за екстрадиране.

Тарлинг направи крачка към него, а Милбърг се сви и отстъпи.

— Нима обвинявате госпожица Райдър в съучастие в това убийство? — настоя той.

Милбърг се усмихна, но усмивката му беше неспокойна.

— Не обвинявам никого — повтори той, — а що се отнася до убийството… — Милбърг сви рамене. — Ще разберете всичко, след като прочетете онова, което се съдържа в чантичката. Опитвах се да я преместя на сигурно място.

Тарлинг вдигна чантичката от масата и я огледа.

— Утре ще проверя какво има в нея — отсече той. — Ключалките й не представляват никаква трудност…

— Можете да прочетете онова, което тя съдържа, още тази вечер — прекъсна го мазно Милбърг и извади от джоба си верижка, в края на която висеше малка връзка ключове. — Ето ключа — каза той. — Отключете и вижте какво има вътре.

Тарлинг взе ключа, вкара го първо в едната мъничка ключалка, после в другата. Закопчалките щракнаха и той отвори капака. В този момент една ръка грабна чантичката от него, той се обърна, видя треперещото лице на момичето и прочете ужаса в очите му.

— Не, не — извика то почти не на себе си, — не, за Бога, не!

Тарлинг отстъпи. Забеляза злобната усмивчица върху лицето на Милбърг и изпита желание да го удари.

— Госпожица Райдър не желае да види какво има в чантичката — каза детективът.

— И има пълно основание — озъби се Милбърг.

— Ето!

Гласът на момичето беше изненадващо ясен и сигурен. Треперещите му пръсти държаха листа, който то беше извадило от чантичката. Подаде го на детектива.

— Има причина — каза тихо Одет. — Но не е тази, за която си мислите вие.

Милбърг беше стигнал прекалено далеч. Тарлинг видя как лицето му се издължи и прочете тревога в студените му сини очи. Сетне, без повече да се колебае, разтвори листа и зачете.

След първия ред дъхът му спря.

— Боже мой! — промърмори той и продължи.

Имаше само няколко реда, изписани с твърдия почерк на момичето.

„Аз, Одет Райдър, с настоящето признавам, че в продължение на три години съм крала от универсален магазин «Лайн», като за този период съм взела сумата 25 000 лири.“

Тарлинг пусна хартията и подхвана момичето, което припадна.

Милбърг бе стигнал прекалено далеч. Надяваше се да разиграе тази малка сцена, без на бял свят да излезе самопризнанието. Нали си бе проницателен и хитър, бе осъзнал още преди Тарлинг, че детективът от Шанхай, наследник на милионите на Лайн, е завладян от хубостта на момичето, и всички негови предположения се потвърдиха от онова, на което стана свидетел, и в не по-малка степен от разговора, който бе подслушал, преди да отвори вратата.