Едгар Уолъс - Убийството с нарцисите

— Я да те видим — рече заплашително той и светна лампата.

Отстъпи с гръб до вратата и зяпна от учудване, защото неканеният гостенин се оказа Одет Райдър, която стоеше с откраднатата чантичка в ръка.

Продължи да я гледа слисан, онемял от изненада.

— Вие! — възкликна Тарлинг.

Пребледняло, момичето не изпускаше детектива от очи. Кимна.

— Да, аз съм — промълви едва чуто Одет.

— Вие! — повтори той и се приближи към нея.

Протегна ръка и тя без думи му подаде чантичката.

— Седнете — каза мило Тарлинг.

Струваше му се, че момичето ще припадне.

— Надявам се, че не съм ви причинил болка. Нямах ни най-малка представа…

Одет Райдър поклати глава.

— О, нищо ми няма — пророни тя уморено, — поне в смисъла, който влагате вие.

Момичето дръпна един стол до масата и скри лице в дланите си, а Тарлинг остана прав, смутен, едва ли не ужасен от неочакваното развитие на нещата.

— Значи вие карахте велосипеда? — проговори най-сетне той. — Не съм очаквал…

В този миг детективът внезапно осъзна, че Одет Райдър не е извършила престъпление, като е дошла в къщата на майка си с велосипед и е взела оттам чантичка, която по всяка вероятност й принадлежеше. Ако въобще някой беше извършил престъпление, то това беше той — бе взел нещо, което не бе негово. При думите му Одет вдигна поглед и попита:

— Аз? На велосипед? Не, не съм била аз.

— Не сте били вие?

Тя поклати глава.

— Бях в градината — видях ви, че оглеждате с фенерчето, и стоях съвсем близо до вас, когато вдигнахте чантичката — каза апатично момичето, — но не съм карала велосипеда.

— А кой го караше? — попита Тарлинг.

Одет поклати глава.

— Мога ли да получа това обратно?

Тя протегна ръка и детективът се поколеба.

В края на краищата тази странна чантичка не му принадлежеше. Тарлинг направи компромис, като я сложи на масата, и Одет Райдър не се опита да я вземе.

— Одет — поде нежно детективът, заобиколи масата, дойде при нея и сложи ръка на рамото й. — Защо не ми кажете?

— Какво да ви кажа? — попита тя, без да вдига очи.

— Да ми кажете всичко, което има за казване — рече той. — Аз мога да ви помогна. Искам да ви помогна.

Момичето вдигна поглед към него и простичко попита:

— Защо?

За миг Тарлинг изгуби дар-слово.

— Защото ви обичам — пророни той накрая с разтреперан глас.

Имаше чувството, че говори някой друг, че думите му се изплъзват пряко неговата воля. Нямаше никакво намерение да й признава, че я обича, нещо повече, нямаше представа, че наистина я обича, във всеки случай не повече, отколкото, да речем, Уайтсайд. И все пак казваше истината и някаква сила, по-голяма от неговата воля, намери точните думи и ги сложи в устата му.

Въздействието им върху момичето му се стори необичайно. Одет Райдър не се сви, не бе изненадана. Изобщо не се учуди. Само се вторачи отново в масата и възкликна: „О!“

Бе приела съвсем спокойно този факт, който Тарлинг не смееше да признае дори пред себе си, и това се оказа вторият шок за него тази нощ.

Сякаш през цялото време е знаела. Той коленичи до нея и я прегърна още преди да е осъзнал какво прави.

— Момичето ми, момичето ми! — рече нежно Тарлинг. — Няма ли да ми кажете?

Главата й остана наведена, а гласът — толкова нисък, че почти не се чуваше.

— Какво да кажа? — попита Одет.

— Онова, което знаете за тази история — настоя детективът. — Не разбирате ли, че всяко ново събитие ви поставя под все по-голямо подозрение?

— Коя история имате предвид?

Той се поколеба.

— Убийството на Торнтън Лайн ли? Не зная нищо за него.

Тя стоеше като вкаменена и не реагираше на нежната му прегръдка. Нещо в поведението й го отблъсна. Тарлинг свали ръката си и се изправи. Одет вдигна поглед и видя, че лицето му е пребледняло и сковано. Той отиде до вратата и я отключи.

— Няма повече да ви питам — рече тихо Тарлинг. — Вие най-добре знаете защо сте дошли при мен тази нощ… предполагам, сте ме проследили и сте взели стая. Чух някой да се качва нагоре по стълбите малко след като се настаних.

Тя кимна утвърдително.

— Искате ли това? — посочи Одет към чантичката на масата.

— Вземете я.

Тя се изправи несигурно и се олюля към него. Тарлинг в миг се озова при нея и я прегърна. Усети не съпротива, а по-скоро отзивчивост, каквато не бе доловил преди малко. Бледото й лице беше обърнато към неговото, той се наведе и я целуна.

— Одет! Одет! — прошепна Тарлинг. — Не разбирате ли, че ви обичам и бих пожертвал живота си, за да не сте нещастна? Няма ли да ми кажете всичко? Моля ви!