Едгар Уолъс - Убийството с нарцисите

Детективът коленичи и я наблюдава десетина минути, докато не чу шум отвън. Изпълзя бавно назад и надникна над портала тъкмо навреме, та да види фигура, която се движеше бързо по пътеката. Караше велосипед със загасен фар. Колкото и да напрягаше зрението си, Тарлинг не можа да различи дали велосипедистът е мъж или жена. Спотаи се под портала и чу как човекът от алеята обляга шумно колелото на едната от колоните, как отключва ключалката и отваря някаква врата. Детективът пак изпълзя на наблюдателния си пост, откъдето се виждаше кабинетът.

Госпожа Райдър очевидно не беше чула, че долу се отваря врата, и седеше неподвижна, все още вторачена в стената пред нея. Изведнъж се стресна и се обърна към вратата. Тарлинг виждаше вратата… виждаше и електрическия ключ, който се намираше точно пред очите му. Сетне вратата бавно се отвори. Той видя как лицето на госпожа Райдър светва от радост, сетне някой попита нещо шепнешком и тя отговори — детективът можа да чуе само нейните думи.

— Не, никой.

Тарлинг стаи дъх и зачака. Внезапно светлината в стаята изгасна. Влезлият беше загасил лампата. Чу тихи стъпки, които се приближаваха към прозореца, и шума от свалянето на транспарантите. После лампата в стаята светна отново, но детективът вече не чуваше и не виждаше нищо.

Кой беше тайнственият посетител на госпожа Райдър? Имаше само един начин да разбере, но той почака още малко, докато не чу как вратата се затваря тихо — после се измъкна през прозореца и скочи на земята.

Както бе очаквал, велосипедът още бе до една от колоните. Не виждаше нищо, а и не смееше да светне с фенерчето, но опипа с чувствителни пръсти велосипеда и едва се овладя да не възкликне от изненада. Защото велосипедът беше дамски.

Изчака още малко, сетне се дръпна от вратата и се скри в храсталака покрай алеята, откъдето бе дошъл велосипедистът. Не му се наложи да чака дълго — вратата под портала се отвори и се затвори. Някой се метна на велосипеда и Тарлинг изскочи от скривалището си. Натисна копчето на електрическото си фенерче, но по някаква причина то не светна. Детективът по-скоро почувства, отколкото чу как човекът на колелото трепва от изненада.

— Трябваш ми — викна Тарлинг и протегна ръка.

Изпусна човека, който му се изплъзна в последния момент, но видя как колелото кривва и чу, че на земята тупва нещо меко. Миг по-късно колелото и човекът изчезнаха в мрака.

Тарлинг се зае с фенерчето. Разбираше, че преследването е безсмислено без него, проклинайки производителя, смени батерията и освети земята, за да види какво е изпуснал беглецът. Съгледа чантичка и се наведе да я вдигне, но му се стори, че някой зад него възкликва, и бързо се обърна. В светлината на фенерчето не се виждаше никой. „Изнервил съм се“, помисли Тарлинг и продължи да разглежда чантичката.

Беше кожена, продълговата, с ширина около двайсет и височина около десет сантиметра и бе доста тежка. Детективът я вдигна, опита се да намери закопчалката, но вместо нея напипа две мънички ключалки. Погледна отново чантичката на светлината на фенерчето, ала го прекъсна въпрос, който някой му зададе отгоре.

— Кой сте вие?

Беше госпожа Райдър, а точно сега Тарлинг не искаше да й се разкрие. Без да отговаря, угаси фенерчето, шмугна се в храстите и по-скоро воден от инстинкта, стигна при стената почти на същото място, където я бе прескочил.

Пътят беше безлюден, от велосипедиста нямаше и следа. Оставаше му само едно — да се върне колкото се може по-бързо в Лондон и да разгледа на спокойствие съдържанието на чантата. Беше необикновено тежка за големината си — личеше по увисналия му джоб.

Обратният път до Хартфорд сякаш нямаше край, часовниците удариха единайсет и четвърт, когато Тарлинг влезе в гарата.

— Влак за Лондон ли, сър? — попита носачът. — За пет минути изпуснахте последния.

Бе изправен не пред дилема, а по-скоро пред онова състояние на обърканост, в което се намира човек без определени планове. Нямаше защо да бърза да се връща в Лондон и раздразнението му, че е изпуснал последния влак, се дължеше повече на естественото му желание да спи в собственото си легло, отколкото на някаква друга причина. Стига да се налагаше, можеше да вземе кола от някой местен гараж и да се прибере с нея, но си каза, че със същия успех ще преспи в Хартфорд вместо на Бонд Стрийт.

Предпочиташе да остане в Хартфорд, защото изгаряше от нетърпение да разгледа на спокойствие съдържанието на чантичката. А ако нещо го теглеше към града, то беше тревогата за Одет Райдър — дали се е върнала в хотела, или продължава да е „в неизвестност“, както се изразяваха в полицията. При всички положения можеше да се свърже със Скотланд Ярд и да разбере какво е станало е момичето. Тръгна от гарата да търси къде да преспи. Много скоро обаче разбра, че няма да намери стая толкова лесно, както бе очаквал. Най-добрият хотел се оказа претъпкан — в градчето имаше земеделски събор. Изпратиха го в друг хотел, но там положението беше същото и накрая, след половинчасово търсене, намери стая в малка странноприемница, която за негова изненада се оказа празна.