Линуд Баркли - Няма време за сбогом

Отбихме от главния път между Милфорд и Дерби и подкарахме по улицата на Тес.

Тя имаше джип субару. Все повтаряше, че не иска да заседне някъде в снежна виелица, ако се нуждае от продукти.

Грейс изскочи навън първа и хукна към къщата.

— Хей, почакай — извиках. — Не може да нахлуеш ей така.

Стигнахме до вратата и аз почуках. След няколко секунди потропах по-силно.

— Може да е отзад — предположи Синтия, — и да работи в градината.

Заобиколихме къщата. Както обикновено, Грейс изтърча напред, като подскачаше. Преди да се приближим до ъгъла, тя вече се връщаше.

— Няма я.

Разбира се, трябваше да проверим, но Грейс се оказа права. Тес не беше в задния двор и не работеше в градината, а здрачът постепенно се превръщаше в мрак.

Синтия похлопа на задната врата, която водеше право в кухнята.

Никой не отвори.

— Странно — отбеляза тя.

Стъмваше се, но лампите в къщата не бяха запалени.

Надникнах през прозорчето на вратата.

Не можех да бъда сигурен, но ми се стори, че видях нещо върху шахматно наредените черни и бели плочки на пода в кухнята.

Човек.

— Синтия, заведи Грейс в колата.

— Какво има?

— Не й позволявай да влезе в къщата.

— Господи, Тери. Какво става?

Хванах валчестата дръжка, бавно я превъртях и я бутнах. Вратата не беше заключена.

Влязох. Синтия надзърташе над рамото ми, плъзна ръка по стената, намери електрическия ключ за осветлението и щракна лампата.

Леля Тес лежеше по лице на пода на кухнята. Главата й беше изкривена под странен ъгъл. Едната й ръка беше протегната напред, а другата назад.

— Боже мой! — възкликна Синтия. — Сигурно е получила сърдечен удар.

Нямах медицинско образование, но на плочките имаше твърде много кръв, за да бъде сърдечен удар.

Може би ако Грейс не беше там, Синтия щеше да обезумее. Ала щом чу, че дъщеря ни тича към нас и се готви да прескочи стъпалата и да нахлуе в кухнята, тя се обърна, препречи пътя й и я бутна към задния двор.

— Какво има? — извика Грейс. — Къде е леля Тес?

Коленичих до лелята на Синтия и предпазливо докоснах гърба й. Беше много студена.

— Тес — промълвих аз.

Под нея имаше много кръв и не исках да я преобръщам. Някакъв глас в главата ми нашепна да не докосвам нищо. Наведох се да видя лицето й. Косите ми се изправиха, като съзрях отворените й, немигащи очи.

Доколкото можех да преценя, кръвта на пода беше засъхнала и съсирена, сякаш Тес лежеше там отдавна. В стаята се разнасяше противна миризма, която едва сега усетих.

Изправих се и протегнах ръка към телефона на стената, но после спрях. Гласът отново ми каза да не пипам нищо. Извадих мобилния си телефон и се обадих на полицията.

— Да, ще чакам тук — казах аз на диспечера. — Няма да ходя никъде.

Излязох от къщата и заобиколих отпред. Синтия и Грейс седяха на предната седалка на колата. Вратата беше отворена. Грейс бе увила ръка около шията на майка си и плачеше. Синтия изглежда беше изпаднала в шок.

Погледна ме. В очите й се четеше въпрос. Отговорих, като няколко пъти бавно поклатих глава.

— Мислиш ли, че е получила сърдечен удар?

— Сърдечен удар? — попита Грейс. — Добре ли е леля Тес?

— Не — отвърнах аз. — Не е било сърдечен удар.

Полицаите бяха на същото мнение.

За един час дойдоха десетина коли, включително линейка и два телевизионни новинарски микробуса, които бяха задържани на главния път.

Двама детективи разговаряха с мен и Синтия, а трети стоеше при Грейс, която ни затрупа с въпроси. Обяснихме й, че леля Тес е болна и й се е случило нещо много лошо.

Меко казано.

Беше наръгана с нож. Някой бе грабнал кухненския нож и я беше намушкал. Докато бях в кухнята, а Синтия отговаряше на въпросите на друго ченге в една от патрулните коли, чух жена от съдебна медицина да казва на детектива, че на този етап не може да бъде сигурна, но ножът е пронизал Тес право в сърцето.

Господи.

Зададоха ми куп въпроси. Защо сме дошли? Отвърнах, че сме дошли на гости и да празнуваме, защото Тес е получила добра новина от лекарите. Мислели, че е болна, но се оказало, че й няма нищо.

Детективът изсумтя, но явно беше професионалист, защото не се усмихна.

— Имате ли представа кой може да го е направил? — попита той.

— Не — отговорих аз и това беше самата истина.

— Може би е било влизане с взлом, извършено от хлапаци, които търсят пари за наркотици.

— На това ли ви прилича? — попитах аз.

Детективът се замисли.

— Не. Струва ми се, че нищо не е откраднато. Можело е да вземат ключовете на колата и да я задигнат, но не са го направили.