Линуд Баркли - Няма време за сбогом

Ала колкото и да се мъчехме да отбягваме темата, често я повдигаше не друг, а Грейс.

— Къде е шапката? — попита тя и преглътна лъжица картофено пюре.

— Какво? — учуди се Синтия.

— Шапката на баща ти, която беше оставена тук. Къде е?

— Сложих я в килера.

— Може ли да я видя?

— Не. Не трябва да си играеш с нея.

— Няма да си играя с нея. Искам само да я видя.

— Не желая да си играеш с нея, нито да я докосваш! — отсече Синтия.

Грейс отново се залови с картофеното пюре.

Синтия беше замислена и нервна. И как иначе, след като преди час бе научила, че мъжът, когото през целия си живот бе познавала като Клейтън Биги, може изобщо да не е Клейтън Биги?

— Мисля, че трябва да отидем при Тес довечера — предложих аз.

— Да — веднага се съгласи Грейс. — Хайде да видим леля Тес.

Синтия сякаш се пробуди от сън.

— Нали каза, че ще отидем утре?

— Знам, но реших, че е по-добре да я посетим тази вечер. Имаме да говорим за много неща. Трябва да й съобщим какво каза господин Абагнейл.

— Какво каза? — попита Грейс.

Хвърлих й поглед, който я накара да млъкне.

— Обадих се и оставих съобщение. Тес вероятно беше в градината. Ще ни се обади, щом го чуе.

— Ще й звънна — заявих аз и посегнах към телефона. След шест позвънявания се включи телефонният секретар. Нямаше смисъл да оставям още едно съобщение.

Погледнах стенния часовник. Наближаваше седем. Каквото и да правеше Тес навън, вероятно нямаше да се бави още дълго.

— Да тръгваме. Може би тя ще си бъде вкъщи, когато пристигнем, или пък ще я чакаме да се появи. Имаш ключ от дома й, нали?

Синтия кимна.

— Не можем ли да го отложим за утре?

— Мисля, че тя не само ще иска да чуе какво е открил господин Абагнейл, но и да сподели някои неща с теб.

— Какви неща? — попита Синтия.

Грейс също ме гледаше с любопитство, но този път разумно замълча.

— Знам ли. Новата информация може да отключи спомени и да я накара да се сети за неща, които не са й хрумвали от години. Ако й кажем, че баща ти вероятно е имал друга самоличност, тя може да заяви, че това обяснява някои неща.

— Говориш така, сякаш знаеш какво ще каже.

Устата ми пресъхна. Станах, източих малко вода от крана, докато стане студена, напълних чашата, изпих я, обърнах се и се облегнах на плота.

— Е, добре. Грейс, майка ти и аз се нуждаем от усамотение.

— Не съм си довършила вечерята.

— Вземи си чинията и отиди да гледаш телевизия.

Тя грабна чинията си и излезе от кухнята. Изражението й беше намусено. Сигурно мислеше, че ще изпусне интересни неща.

— Преди да й направят последните изследвания, Тес смяташе, че умира.

— Знаел си — тихо каза Синтия.

— Да. Тя ми каза, че не й остава много време.

— Запазил си го в тайна от мен?

— Моля те. Нека ти разкажа всичко. После ще се ядосваш. — Усетих как очите й ме пронизват като ледени висулки. — Тогава ти беше под голямо напрежение и Тес сподели с мен, защото не беше сигурна дали ще понесеш новината. И добре, че не ти каза, защото излезе, че не е болна. Това е най-важното.

Синтия не отговори.

— Както и да е. Докато мислеше, че страда от неизлечимо заболяване, Тес ми каза още нещо. Смяташе, че трябва да го научиш в подходящ момент. Не беше сигурна дали ще има друга възможност да го сподели.

Разказах й всичко — за анонимната бележка, парите, как са се появявали неочаквано на различни места, как са й помогнали да завърши колежа и как Тес е пазила тайната през всичките тези години.

Синтия слушаше и ме прекъсна само два пъти с въпроси.

Приключих с разказа си. Тя изглеждаше вцепенена, а след това каза нещо, което не чувах често от нейната уста.

— Сипи ми едно питие.

Взех бутилка шотландско уиски от лавица високо в килера и й налях малко. Тя го изпи на една дълга глътка и отново напълних чашката до половината.

Синтия изпи и нея.

— Е, добре, да отидем при Тес — съгласи се тя.

Предпочитахме да отидем у Тес без Грейс, но трудно щяхме да намерим детегледачка толкова бързо. И не само това. Знаехме, че някой наблюдава дома ни и щяхме да бъдем неспокойни, ако оставехме дъщеря си на грижите на друг.

Казахме й да си вземе някои неща, за да се забавлява, и тя грабна книгата „Космос“ и компактдиск с филма „Контакт“ с Джоди Фостър, за да можем да говорим насаме с Тес.

По пътя Грейс не бъбреше както обикновено. Мисля, че долавяше напрежението в колата, и мъдро реши да не обелва дума.

— Може да купим сладолед на връщане — наруших мълчанието аз. — Или да хапнем от сладоледа на Тес. Вероятно й е останал от рождения ден.