Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

— Попитах Елси дали би пожелала да дойде на терена у Луис и тя ми отвърна, че ще бъде очарована. Луис ни кани на Коледно тържество идната седмица, нали знаеш?

Джак се усмихна изненадан.

— Елси да се срещне с Луис? Добре, щом така си решила.

Странно му бе да си представи Елси в претенциозния апартамент на Луис сред определено кротките му и боязливи спрямо женското общество спътници.

— Елси попита може ли да доведе със себе си някакво момиче на име Дженивиев. Ще предупредя Луис. Той обича да се среща с нови хора.

Коктейлът на „Дартмур-Егис“ бе даден в огромния четвъртит офис на Трюз, чиито прозорци гледаха към Ийстсайд Ривър. Насъбрали се бяха около двадесетина души, някои от които директори на издателски къщи, дошли за минутка да се ръкуват с Джак и Джоуел. Джоуел се бе повъзстановил от „страховия си пристъп“, макар и да изглеждаше все още малко блед. Трюз бе казал на Джак: „Доведи и детето си. Момиченце беше, нали? Пресата обича семейните хора“. И така, Джак бе взел с Амелия и Сюзън, за да я отведе у дома преди официалния обяд. Наталия общуваше с изящество и непринуденост. Поне на светски обноски бе школувана добре — Джак се увери в това, когато я запита може ли да му каже кои са най-важните персони в компанията, с които бе разговаряла.

— Вие самият имате ли илюзорни мечти, мистър Съдърланд? — запита един журналист Джак.

Амелия се намираше сякаш в собствения си дом, разнасяше чинии със сандвичи, което другите намираха за ужасно забавно, а Джак се преструваше, че не я забелязва. Заедно с Джоуел надписаха автограф върху няколко книги, една със специални поздравления за Трюз. Междувременно дадоха за радиото кратко интервю, което записаха в съседната стая преди обяда, но без телевизионни камери. Джак не бе и очаквал предложение от телевизията, както и Трюз, макар и да беше направил опит да ги покани за малка сензация.

Луис Уонфелд бе украсил за тържеството гостната си с червени и зелени хартиени гирлянди, провесени в четирите ъгли. „Старомоден обичай“, без казал Луис. Това бе единствената коледна украса, освен едно дълго борово клонче, положено на масата с бяла покривка, до бутилките, чашите и чиниите с черен хайвер и маслини.

И Изабел беше дошла, разбира се, както и Силвия Кинок, която беше довела със себе си тънък като вейка младеж на име Рей — балетист, по думите на Силвия, от „Ню Йорк Сити Балет“. Поканени бяха даже и Макс и Илейн Армстронг, макар и да не бяха близки на Луис или приятеля му Боб Кемпбъл. Имаше и много непознати за Джак лица, предимно приятели на Боб, а и жените този път бяха не по-малко от мъжете. Луис, елегантно облечен в син копринен костюм, бяла риза и лъскави черни обувки, му посочи бутилката „Джак Даниелс“ на коктейлната маса.

Трогнат, Джак му благодари.

— Как е Боб?

— О, той е… ей там — отвърна Луис, неправилно схванал въпроса сред глъчката на разговорите в гостната, — седнал е на дивана.

Странни бяха тези домашни събирания у Луис — помисли си Джак, движейки се сред гостната с чаша в ръка — идваха какви ли не хора, всякакви чешити, но всички се забавляваха еднакво добре. Навярно и огромното помещение спомагаше за доброто настроение. Никой не се задържаше на едно място за през цялата вечер. Приятелят или компаньонът на Силвия бе слаб като щека — трудно му беше на Джак да си го представи като балетист с тези кльощави крака. Две тънки пищялки, обути в тесни черни панталони. По-скоро, две чистачки за лула.

— О, мистър Съдърланд, видях книгата ви! — възкликна снажна, млада жена, която Джак изобщо не познаваше. — Зная, че е резултат на съвместни усилия, но вашите илюстрации поставям на първо място. Те са толкова забавни и… обсебващи, направо казано, плашещи. Е, може би не вас, но мен ! — Тя се засмя.

Джак кимна.

— Още не съм срещнал никакви отзиви.

— Ще срещнете. Работя за „Поуст“. Казвам се Хейзъл Зелинг. Току-що се запознах със съпругата ви и тя ме насочи към вас. Днес написах нещо добро за творбите ви, но ще излезе след няколко дни.

— Благодаря — каза Джак усмихнат.

По-приятно му бе да си говори с Изабел и семейство Армстронг. Сюзън бе оставила в дома на Армстронг един екземпляр от „Мечтите“ и те бяха трогнати от вниманието му и това, което им беше написал.

— Наздраве за „Мечтите!“ — Макс вдигна чашата си.

— Да ти призная, вече ми призлява от тях — отвърна Джак. Мислеше си за екземплярите, които бе изпратил на чичо Роджър и баща си. Питаше се ще чуе ли някога какво мисли баща му за рисунките.