Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

— Тази Мадълайн Кова — продължи Наталия, влязла отново в хола, сменила панталоните си с долнище на пижама — е отблъскващо сладникава, вслушва се с мила усмивчица във всеки, уж никога не взема решения, не казва „не“. Ето защо така дяволски дълго се проточи тази среща. Едва не хвърлих топа от досада.

— Един скоч, мадам — предложи Джак и подаде на Наталия чаша „Гленфидич“.

— О, благодаря ти, Джак. Е, зная, че самата аз не бих имала дебелоочието да бъда председател на събрание. Но каква е работата на председателя, бих искала да знам! — Тя отпи глътка и се разсмя. — Че то е станало почти осем и половина!

— Уа-а! — Амелия се затича и се хвърли по очи на дивана, след което ухилено погледна родителите си. — Аз съм тибетски як!

— А ти какво прави, докато аз представлявах родителското тяло? — отметна Наталия косата си назад от лицето.

Дъждът бе набраздил косата й на ивици и по-тъмните кичурчета й придаваха онзи див вид, който Джак бе забелязвал и преди — харесваше тази нейна черта, и й се любуваше, докато косата й не придобиеше отново естествения си цвят, доста неопределен, подобен на злато с грапава, неизлъскана повърхност.

— Писах на чичо Роджър — отвърна Джак. — Казах му за Тибетската книга и за „Мечтателите“, която ще излезе преди Коледа. Бързат с нея и след няколко дни ще получа първите екземпляри.

— О? Чудесно. Кога разбра това?

— Следобед ми се обадиха от „Дартмур-Егис“. Има ли гладни хора тук?

— Аз съм гладна! — изписка Амелия.

Беше един от онези дни, в които Наталия приготвяше вечерята — сутринта, преди да тръгне за галерията „Катц“, бе направила сос за спагетите. Накрая и двамата се засуетиха в кухнята, достатъчно голяма, за да побере двама души, без да се блъскат един в друг. Спагетите бяха почти готови, когато иззвъня телефонът — Луис Уонфелд, разбира се — позна веднага Джак, когато нададе ухо към хола и дочу смеха и дълбокия глас на Наталия. Но можеше да бъде и Силвия, трепна той, макар че Силвия не звънеше толкова често като Луис. Джак сложи салатата на масата и се приближи към Наталия.

— Спагетите са готови ! — прошепна той.

Джак сервира вечерята. Амелия с остър гласец поиска възглавниците си за стола, не можела да ги открие. Наталия привърши набързо разговора с извинението, че спагетите били готови и усмихната седна на трапезата.

Приятелят на Луис, Боб, обясни тя, се забъркал в някаква каша в Берлиц, където взимал уроци по френски. Ставало дума за това, че сбъркали Боб с един преподавател по италиански, в резултат на което изправили Боб на катедрата пред аудитория, пълна с италиански студенти. Джак слушаше разсеяно и дори изгуби нишката на разговора, но учтиво се усмихваше. Сетне Наталия трябваше да потърси и лигавничето на Амелия, тъй като щеше да се наплеска цялата от спагетите, и го намери в ъгъла, зад кухненската врата.

Джак тъкмо приготвяше кафе еспресо, когато телефонът отново иззвъня. Обади се Наталия.

— Джак?

— Кой е? Джоуел?

— Търси те някакво момиче.

— Ало?

— Ало, мистър Съдърланд, обажда се Елси. Надявам се, че си разговарял с дъртия досадник?

— Направих го, да. Преди няколко дни.

— Е, той се измете от кафенето, благодаря ти за това, но сега се мотае и ми досажда около собствения ми дом!

Джак дочу отзад дрънченето на чинии. Очевидно Елси се обаждаше от кафенето.

— Навърта се около къщата ти, искаш да кажеш?

— Да, и прави опити да ме заговори. Питам се дали вече не трябва да повикам полицията! Ти какво мислиш? Снощи един от приятелите ми едва не го напердаши. Но това още повече го влуди. Не се страхувам да извикам полицията, понеже считам, че съм оправдана в този случай. Но какво мислиш наистина по въпроса?

Джак се поколеба. Явно не бе разумно да й каже: „Разбира се, карай в този дух и не му обръщай много-много внимание“. Трябваше да измисли някакъв друг изход.

— Чуваш ли ме?

— Да — отвърна Джак. После чу нещо като трясък на паднал метален поднос и женски глас: „… какво правиш, за бога?“.

— Ау-ха! Супата заля целия под. Съжалявам, че се обаждам оттук, но вкъщи ни откачиха телефона. Имало някаква грешка в сметката… платихме я, но ще ни сложат телефона чак… — Гласът й се задуши този път от бръмченето на кафемелачката.

Наталия остави еспресото на Джак на полицата, до телефона.

— Елси, ще говоря с жена си. Обещавам ти. Ще помислим за това. Недей да правиш нищо прибързано. Можеш ли да ми се обадиш пак след…

— Тази вечер ли? — прекъсна го тя. — Разбира се. Кога?