Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

— Е, освен ако тя не възразява срещу това да разговаря с мен — добави Наталия.

— Не. Тя не е от срамежливите мимози. Ни най-малко. Запомнила те е от дискотеката. Казва, че си интересна жена — различна от останалите, така се изрази.

— Интересна? Ха!

Джак беше в кухнята и завързваше торбичката със смет, когато телефонът иззвъня. Наталия вдигна слушалката. Нямаше още единадесет.

— Да, Джак ми обясни — чу гласа й на телефона.

Той съзнателно не искаше да слуша разговора — взе друга торбичка за смет, заразгръща я шумно и после я хвърли в голямата кофа. Отиде в ателието си, включи лампата и очите му се приковаха върху листа с жълтата, на червен фон фигура на танцуващата Елси, забоден с кабарче на обратната страна на масата. Има добра динамика в тези кръгообразни линии, помисли си той. В този момент чуваше в ушите си музика и пулсиращия ритъм на ударните инструменти.

— Джак? — Наталия бе застанала зад гърба му.

Джак подскочи като ужилен.

— Какво стана?

— Ами, трябва да ти призная, че Елси е доста приказлива. И в езика много-много не си поплюва. Но е забавна . Като си помислиш само, че сред толкова други момичета старикът се е лепнал именно за нея ! — засмя се Наталия. — Та тя е толкова вятърничава.

— Не си права, както би се изразил Луис. И така, какво я посъветва?

— О, въобще не стана и дума за полицията. Разбрах, че повикала някакви свои приятелчета, те тръгнали след Линдърман, преследвали го чак до дома му и хубавичко го освиркали. Посплашили го за урок.

— Линдърман?

— Линдърман. Както и да е, номерът може и да мине. Елси ми каза, че още им бере страха — на приятелчетата й пънкари. Така ги нарича — пънкари.

— Мм-м. И никаква полиция, така ли?

— Мисля, че полицията няма чак толкова да го уплаши — лесно ще я наклевети пред ченгетата, че е превърнала дома си в публичен дом или нещо от този род. Бас държа, че е права. Попитах я, защо не намери някое друго младо момиче, което не държи чак толкова на морала си или каквото и да е там, и да види дали Линдърман няма да тръгне след него.

Джак се усмихна.

— Но Елси е толкова привлекателна.

— Вярно е. — Наталия погледна към масата на Джак. — Това Елси ли е? — Приближи се до рисунката, закачена сред няколко други. — Тя е, нали?

— Да, нарисувах я след онази вечер, която прекарахме в дискотеката. Интересно, че я разпозна.

— Рисунката е много добра.

Джак не отвърна нищо, не остана поласкан от тона на Наталия, различен от друг път. Радваше се, че й беше харесала.

— Утре, в единадесет, ще се срещнем на кафе. В онова заведение на Шеридън Скуеър, с остъклените стени. Сещаш ли се? Ще дойдеш ли с нас?

Джак познаваше кафенето с остъклената тераса.

— Не, иди сама. Любопитен съм да разбера с какви впечатления ще останеш. — Той се усмихна. — Убеден съм, че няма да ти е досадно.

През една утрин в края на седмицата, още по тъмно, Ралф Линдърман пътуваше в полупразния, но чудовищно нажежен от отоплението автобус към спирката на Седмо авеню. На два пъти сменя мястото си, за да избегне жарката въздушна струя, която — както си мислеше — можеше да подпали и крачолите му. Горещината засилваше смрадта на спарения въздух в автобуса, вонята на мръсни вълнени дрехи, на клеясала грес и човешка пот, даже и на чесън. Още по-непоносимо за него бе зловонието, което се разнасяше от скарите по тротоара в някой подлез — като че ли от разложения труп на гигантско чудовище. Това бе миризмата на ръждясали железа и кална, мазна влага, смесена с човешки изпарения — задушливият въздух на стотици подлези и тунели, непроветрявани от времето, когато там се бяха пръкнали колите. Можеше да припадне от вонята на изплюти дъвки и фасове, на храчки, повръщане и пикня. Ралф ненавиждаше подлезите. Те бяха страшни и отвратителни.

— Можеше поне да позволите на хората да отварят прозорците — каза Ралф на шофьора, малко преди спирката си, — след като сте надули отоплението толкова силно!

Колкото и да се беше напрягал, Ралф не можа да отвори нито един от двата прозореца, които опита.

— Тогава щяхте да се оплаквате, че ви духа — каза чернокожият шофьор.

— Тук сигурно има най-малко трийсет и шест градуса. Човек може жив да се опече!

— Изходът е от задната врата, господине — а и разговорът с шофьора е забранен.

Шофьорът нарочно спря рязко автобуса, едва не изхвърляйки Ралф от седалката.

Студеният декемврийски въздух му подействува добре — Ралф го вдъхна с пълни гърди. В автобуса размишляваше върху това дали да си купи ново палто, и мислите му се насочиха отново към тази приятна перспектива. Пари имаше предостатъчно, но по природа бе пестелив, което, в края на краищата, не беше грях. Нима светът не бе пълен с хора, които безразборно пилееха средствата си, а после ставаха нещастни, изгубваха приятелствата си чрез вземане на заеми и потъваха в калта?