Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

Ралф изведе Бог на кратка разходка в мастиленочерното утро, с обещание да го поразходи пак в по-късните часове. Удържа на обещанието си в единадесет, когато излезе да купи малко хранителни продукти и вестник „Таймс“. Би могъл да се спусне надолу по Седмо авеню към барчето, където работеше Елси, тъй като копнееше за чаша силно кафе и топъл сандвич, но там вече не пускаха Бог (забраната важеше ли и за другите кучета?), а и освен това Елси бе започнала смяната си от шест сутринта. Удоволствие бе човек само да я наблюдава — признаваше си Ралф. Нямаше да й говори или да я назидава, както се изразяваше тя. Боже мой, не! Веднъж се бе отбил в кафенето без кучето, нищо не бе й казал, даже не я беше поздравил, не си беше направил труда и да седне на обичайното си място — там, където тя го обслужваше. Според него, този начин на поведение преследваше две цели: първо, можеше да се наслаждава на присъствието й, да наблюдава движенията й, усмивките, които раздаваше на хората и второ — можеше да си представи, че е олицетворение на собствената й съвест, приседнал кротко там, на едно столче зад бара. Да, всеки път, щом го зърнеше, тя щеше да си припомня съветите, които й бе дал — да пази непокътнати душата и здравето си, докато все още ги има. Ведри и хубави неща й бе казал — защо трябваше да се отнася към тях с пренебрежение?

След няколко часа Ралф бодро крачеше на юг от Четиринадесета улица след дълго обикаляме из града, с картонена кутия под мишница, в която пазеше скъпоценната си придобивка — новото палто. В къщи заговори на Бог и събуди интереса на кучето преди още да е отворил кутията, завита в тънка шумоляща хартия.

Колко красиво бе то — за сто шейсет и седем долара и трийсет и осем цента! Бе тъмносиньо, с тъмносин сатенен хастар, с капачета на джобовете, с вътрешен джоб и малък илик на врата за окачване. Ралф го облече, застанал пред най-голямото си огледало — въртящото се елипсовидно огледало, което държеше над шкафа си с чекмеджета.

— Какво ще кажеш, Бог? Хубаво е, нали?

Кучето излая, заобикаля наоколо и подуши подгъва на палтото.

Ралф запали всички лампи в стаята и наклони огледалото, за да се види и от кръста надолу. Накрая разкопча неподатливите, пристегнати копчета и внимателно окачи палтото в гардероба.

Събуди се в ранните следобедни часове — време, което за него бе полунощ, но спомняйки си за палтото, не пожела да си отспи. Зимните слънчеви лъчи струяха тънки и ярки през прозореца на спалнята му. Ралф никога не спускаше пердето. Дневната светлина не смущаваше съня му. Въпросът на Съдърланд за съпругата му, бившата му съпруга Ирма, го бе разстроил, и той съзнаваше, че навярно тъкмо това безпокойство го бе подтикнало към намерението да си купи ново палто — нещо приятно, което да разсее напрежението му, да отвлече някак мислите му от женската глупост и скудоумие въобще. Колко се бе гордяла със своя чар и миловидност, ефимерни качества! Как ли изглеждаше сега? В средата на петдесетте? Мъжете едва ли вече се тълпяха около нея, само защото им хвърляше по някое и друго око. Сексуална маниачка бе тази жена, помисли си Ралф. Е, не чак толкова. Не. Ралф бе стигнал до извода, че сексуалните й изисквания — впрочем, каквито и да бяха нейните изисквания, тя им придаваше тъкмо това качество — бяха само един от начините да го подразни, да го сломи. И наистина беше успяла! Разбира се, той бе чел за жени, които изживяват по няколко оргазма по време на акта. Но те можеха да бъдат и лъжливи. Що се отнасяше до Ирма… е, можеше да им потръгне в брака, ако не беше толкова плиткоумна, ако не се държеше като разглезено дете, което няма нужда да ходи на работа, да върши каквото и да било, освен да поддържа малко ред в дома, да се влачи по козметичните салони и да лакира ноктите на краката си. Защо ли бе приел толкова сериозно желанието й да пише? От самозаблуда, любезност и уважение? В това отношение Ралф имаше защо да се укорява; бе проявил глупостта да сключи брак с толкова вятърничава жена, и за това не можеше да вини друг, освен себе си. И разбира се, бе станал импотентен към нея по простата причина, че Ирма… е, можеше и да им потръгне в брака, ако не бе сватбата, просто я беше разлюбил. Иначе не беше импотентен, сам си го бе доказал чрез мастурбиране — действие, което не му доставяше особена наслада. Приятно бе, разбира се, за няколко секунди, но някак си абстрактно, като удоволствие-заместител на нещо друго — е, имаше ли нужда от това? Никога не си представяше друга жена, или каквото и да било, когато го правеше, не концентрираше мисълта си към момичета с големи гърди, обичайното средство за възбуждане. Не, наистина не. Не си представяше дори и Елси. Не можеше да извика във въображението си онзи очарователен принц, достоен за нея. Не, в тези моменти мислеше само за себе си, което се случваше може би един или два пъти в годината, изобщо не бе сигурен дали толкова често. Мислеше си само: да, мога да го направя, значи няма никакви проблеми. Ирма грешеше. Той не бе от ония „нередовни типове“, импотентен особняк, чието съзнание бе блокирало за някои неща. Ако трябваше да бъде по-хаплив или отмъстителен — което не желаеше — то можеше да обвини именно Ирма за това, че бе сринала мъжкото му самочувствие, че го беше подвела да се ожени за едно двадесет и четири годишно момиче, както си мислеше тогава. Въобразил си бе, че има нещо ценно в нея. Когато се срещнаха за пръв път, тя работеше като секретарка в някаква агенция за недвижими имоти. Родителите й — порядъчни хора — имаха къща в града, по-големият й брат беше женен, както му бе съобщила тогава. Ралф не желаеше сега да си припомня всичко това, тъй като то будеше в него само отрицателни емоции и постоянно чувство за вина. Някога наистина бе влюбен. Опасно състояние — състояние, в което правиш непростими грешки.