Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

— Но момичето има все пак правото да не бъде поучавано, не мислите ли? В края на краищата, не ви е дъщеря. Тя приема много болезнено всяка незаслужена критика.

Ралф Линдърман изглеждаше нещастен от пълната липса на разбиране в Джак.

— Какво може да знае тя за живота на двайсет години? Тя е на път да разбие живота си. Казвам го и настоявам на думите си!

Един минувач се обърна и се зазяпа в Линдърман, който бе повишил глас. Джак се озърна страхливо в посока към дома си, към ъгъла на Гроув стрийт зад него и надясно. Как да се измъкне от тази ситуация?

— Мога да ви кажа едно — смятам, че не трябва да вървите по петите й и да разговаряте с нея по този начин. Така не само че няма да й помогнете, а ще й навредите още повече. Не сте ли се замисляли…

— Но кой тогава ще я поучава? Семейството й не живее в Ню Йорк. Тя е оставена тук на произвола на съдбата!

Джак искаше да му обясни, че Елси едва ли вече не е намислила да извика полиция, за да се отърве от него, но реши, че в момента това би било неуместно. Фанатичната упоритост на Линдърман бе нещо дълбоко вкоренено в него и непроменимо. Внезапно Джак изпита отвращение от прикования към него поглед на Линдърман, който го поразяваше с тъпотата си.

— Е, тя не е единственото самотно момиче в Ню Йорк — каза Джак и понечи да си тръгне.

— Вие ли сте нейният закрилник сега?

Джак се усмихна.

— Не, пък и не мисля, че тя се нуждае от закрила. Довиждане, мистър Линдърман.

— Мистър Съдърланд! — Линдърман се впусна напред и почти в буквалния смисъл на думата приклещи Джак, сграбчвайки го за ревера на сакото.

— Ей, престанете! — Джак отскочи назад и се блъсна в едно момиче, което пресичаше улицата с пазарска количка. Момичето щеше да падне, ако Джак не го бе подхванал за лакътя. — Съжалявам много. Извинете ме. — Момичето го погледна раздразнено.

— Още не съм ви обяснил всичко — каза Линдърман.

— Вече ми обяснихте. Само по-спокойно, ако обичате.

Джак осъзна, че е стиснал зъби, както правеше Елси, и че свободната му ръка се е свила в юмрук.

— Неудобно е да разговаряме на улицата — каза Линдърман, вече по-любезно. — Апартаментът ми е само на няколко крачки оттук. Ако решите да се качим за две-три минути…

Идеята бе отчайваща, но нямаше ли да бъде още по-зле, ако проявеше неприязнени чувства? Може би Линдърман щеше да се ожесточи още повече от отказа му. Джак бегло кимна.

— Добре. Съгласен съм. Може би и аз ще се опитам да се изразя по-ясно.

След няколко минути Джак изкачваше стъпалата към четвъртия етаж по тъмния коридор, просмукан от миризмата на готвено и прашни килими. Когато Линдърман отключи вратата на апартамента си, кучето изгледа Джак с извинителна усмивка, а може би и с любопитство.

Със сърдечен жест Линдърман покани Джак в малката всекидневна, претрупана с книжни лавици и маси. Всичко беше много спретнато, но износено и старо. Двата прозореца гледаха към задния двор, или по-скоро, към пространството, заключено между олющената сграда и гърбовете на къщите отсреща. Линдърман изчезна за миг да окачи някъде каишката на кучето. Кухнята се помещаваше в задния ляв ъгъл, една полуотворена врата вдясно водеше навярно към спалнята на Линдърман, тъй като кушетката в дневната нямаше вид на използувана за легло.

— Моля, седнете, мистър Съдърланд — посочи Линдърман единствения си фотьойл.

Тъмносинята плюшена покривка на фотьойла отговаряше също на стила на петдесетте, и макар и да бе излиняла, едва ли бе използувана често. Центърът на деятелността явно бе дългата дървена маса под прозорците, върху които бяха натрупани тетрадки, писалки и моливи, линии и няколко книги от градската библиотека.

— Не е кой знае какъв разкош, но това е домът ми. Живея тук повече от десет години — заяви Линдърман с гордост и задоволство, издърпа стола зад дървената маса и го обърна към Джак.

— Симпатично място — усмихна се благосклонно Джак. Вече се бе настанил във фотьойла. — Идвала ли е Елси тук?

— Не, разбира се — поклати отрицателно глава Линдърман. — Не, не съм я канил тук. Тя винаги е заета или бърза за някъде. — Смехът му наподобяваше кикот.

В тази стая рядко, а може би и никога не пристъпват гости, реши мислено Джак. Наблюдаваше как Линдърман се мъчи да каже нещо, което напираше на устата му.

— В последно време вас ли посещава Елси? Затова ли ми казахте да не разговарям повече с нея?

— Мен? — Джак се засмя и поклати глава. — Веднъж тя ми помогна да отнеса няколко пакета у дома. Може би точно тогава сте я зърнали да влиза и излиза, тъй като това бе единственият път, когато ми се отби на гости, и то само за минутка.