Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

— Знаете къде можете да ме намерите — промълви Джак с неловка усмивка и мисис Тайлър кимна с разбиране. — Ние сме си почти целодневно у дома. Обадете ни се, ако…

Ако какво? Нямаше и представа. Отстъпи заднешком и залитащ с неуверена крачка, сбогува се с измъчена усмивка и напусна фоайето на хотела силно потиснат.

След няколко секунди се озова на улицата в задъхан бяг, с изпотено чело, треперещ целия, полузатворил очи пред ослепително ярката, влудяваща мозъка му бездушна слънчева светлина — в един безсмислен ден, в един безжизнен и бездушен свят. Внимаваше единствено къде стъпва, посоката за него нямаше значение. Сгрешил ли бе, че избягна любезния, но мъчителен за него разговор с родителите на Елси във фоайето на хотела? Възможно бе да ги е засегнал, ала от друга страна нужно ли бе да ги безпокои с присъствието си точно в този момент? И за какво, по дяволите, трябваше да им каже, че всеки обичал дъщеря им, че мнозина били хлътнали по нея и я считали за малко дивно божество? Или те вече всичко бяха разбрали? Нима не познаваха най-добре от всички собственото си дете?

— Ей, мътните да те вземат, калтак такъв! Що не зяпаш в краката си като вървиш? Твойта мама, фиркано пиянде!

Джак вдигна неприязнен поглед към противната фигура срещу него, чието рамо неволно бе блъснал — мъж ли бе това или жена — в мръсен и опърпан шлифер, с коса, спускаща се като гнили водорасли върху раменете и челото й.

— Съжалявам, извинете — процеди през зъби Джак, докато онзи продължаваше да го обсипва с псувни изпод водораслите на изкривеното си от ярост лице.

На Тридесет и четвърта улица се спря до едно току-що освободено такси.

— Към Гроув стрийт, ако обичате.

Наталия бе приготвила студена закуска. Джак й спомена за посещението си в хотел „Мансфийлд“. Да разговарят в момента бе невъзможно, тъй като Амелия бе седнала на масата с тях.

— Срещата ме изненада. Очаквах да видя съвсем други хора.

— Нали ти казах — усмихна се полуиронично Наталия, сякаш бе предугадила потреса на Джак от смайващата прилика между майката и дъщерята.

— А мистър Уилям Тайлър изглежда нямаше нищо общо с появата на Елси на този свят — поиска да сподели Джак, но „прозренията“ му не бяха твърде уместни за момента.

Късно вечерта Наталия излезе да потърси вестник „Таймс“. Карикатурата на Фран бе поместена на втора страница, с големината на една широка колонка. За нещастие отдолу имаше пояснителна бележка, която недвусмислено намекваше за познанството на Джак с Фран и едва ли не за приятелска връзка помежду им, макар че рисунката бе толкова саркастична, че прекрасно изразяваше настроението и чувствата на отвращение и неприязън на нейния създател. Франсис Дилън, двадесет и шест годишна, със светлокестенява къса коса, с ръст метър и шестдесет и тежаща седемдесет килограма, бе издирвана от полицията като свидетел във връзка с убийството на Елси Тайлър, модел на модно облекло, нападната пред входа на дома си в четири следобед на еди-коя си дата. Краткият репортаж гласеше, че полицията е разпитала всички близки съседи в квартала като евентуални свидетели на „атаката посред бял ден“ пред жилищния блок на невинната жертва. Наталия съобщи на Джак, че са поискали сведения и от съдържателите и клиентелата на всички барове, ресторанти и дискоклубове в принадлежащия район на Сохо.

Малко по-късно позвъни и Марион и Джак чу думите на Наталия по телефона: „Чудесно, няма значение“, отнасящи се навярно за късния час на обаждането. Марион се бе прибрала току-що в квартирата си и искаше да ги информира къде се намира в момента. Не пожела да се срещне с родителите на Елси, освен, ако разбира се, те специално не бяха настояли да я видят.

— Казах й, че няма защо да се измъчва напразно, и че би било по-добре да поспи, и да вземе решение на следващата сутрин. Разбрах по гласа й, че е съсипана от нерви и преумора. Подозирам, че няма никакво желание да присъствува утре на погребението. Едва ли ще отиде.

— А ти? — Можеха да разговарят на спокойствие, тъй като Амелия отдавна си беше легнала.

— Да — промълви тя.

Джак подразбра мотивите й; Наталия обожаваше Елси и щеше да намери сили да издържи на погребалната церемония: от друга страна се считаше задължена да придружи родителите и в почти непознатия за тях огромен град — най-малкото, с което можеше да облекчи страданието и объркаността им.

— Искаш ли да дойда и аз?

— Няма смисъл. Но ако толкова желаеш, ела.

На следващия ден, в три следобед, отидоха в малката протестантска църква на Западната Двадесета улица. Джак се слиса от присъствието на голяма група млади момичета сред роднините и приятелите на Елси, мнозина от които явно бяха взели назаем чуждо траурно облекло. Наталия едва сдържа усмивката си. Познаваше някои от тях и ги поздрави с леко кимване. Марион не беше сред тълпата. Но съзря фотографа Беркмън, който разговаряше с родителите на Елси, придружен от двама мъже и една жена, навярно също фотографи. Наталия посочи с пръст малко ексцентрично облечена персона и тихо прошепна в ухото на Джак, че това е импресариото на Елси. Службата бе кратка и сериозна: „… още недостигнала зряла възраст…“. Елси би предпочела рокмузика, помисли си Джак, ако групичката, събрала се в нейна чест, би пожелала да я изпрати от земния й път красиво и достойно. И Изабел Катц беше дошла, макар че Наталия не й бе споменала нищо за деня и часа на траурната церемония; зърна и развълнуваното лице на Боб Кемпбъл. Ковчегът бе поставен някъде встрани, или поне не се виждаше край олтара, където пасторът произнасяше прочувственото си слово.