Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

— Това е Фран Дилън — или Боумън — другото име, с което се представя — каза Наталия. — Приликата е поразителна. Ако тя е лицето, което издирвате — предпазливо добави тя, взирайки се внимателно в полицая.

— Дилън, да. Тъкмо тя ни е нужна.

— Съвместно с детектива Маккълън ли работите? — попита Наталия.

— Невинаги, госпожо. Работя с няколко човека. Всъщност, още съм в началото на разследването. — Полицаят отказа да седне, отказа и предложената му чаша студена кола. Благодари и си тръгна.

— Хрумна ми за момент — подхвана колебливо Джак, търсейки очите на Наталия — възможно ли е… нападателят… — той сниши гласа си до шепот, зърнал Амелия да излиза от стаята си — да е някой друг конкурентен модел?

Наталия също забеляза Амелия.

— Не ми се струва много убедително. Никога не се е оплаквала от хората, с които работи. А и… модел с тромаво тяло и грозно лице? — подсмихна се тя.

— Тат-коо! Пак ли дойдоха да те глобят? — попита Амелия. — Защо тези полицаи ти носят толкова квитанции за паркиране?

— Даа… Ами искат да си приберат парите, преди да сме избягали от страната! Но ти няма защо да се тревожиш. Все някак ще се оправим.

Телефонът отново иззвъня. Надяваше се да не търсят него, но се обаждаше Джоуел. Наталия вдигна слушалката.

— Би ли им казала, че не съм в състояние да разговарям с никого? Обясни там нещо… знаеш сама. — Наталия можеше винаги да измисли чудесно извинение. — Ще изляза отново за малко. Няма да се бавя. Може би само за час…

Наталия разбираше всичко и не задаваше излишни въпроси.

Джак се отби в един цветарски магазин на ъгъла на Гроув и Седмо авеню и купи букет от дванадесет бели рози, замисли се и прибави още шест червени. Взе едно такси до хотел „Мансфийлд“ на западната Четиридесет и четвърта улица, където бяха отседнали родителите на Елси. Продавачът му бе дал и малък плик с картичка в него. Надписа я на регистратурата в хотела, като помоли за писалка.

„От още един човек, който обичаше Елси.

Връчи цветята с пликчето на мъжа зад гишето.

— Мисля, че са в стаята си, господине. Желаете ли да ги повикам?

— Не. — Джак поклати глава. — Благодаря ви.

Вратата на асансьора се отвори и от него излезе руса жена. Толкова много приличаше на Елси, че Джак не откъсваше поглед от нея. Беше на около четиридесет, малко по-едра от Елси и се движеше по същия начин, леко и грациозно, с високо вдигната глава. Джак едва не политна назад, когато пресрещна очите й, сини като метличина.

— Мисис Тайлър…

— Да?

Джак забеляза, че очите й бяха зачервени, може би от плач.

— Аз съм Джак Съдърланд. Радвам се да се запозная с вас. — Джак леко се поклони.

— Джак Съдърланд! Да! Съпругата ви беше толкова мила с нас. Каква приятна изненада!

Внезапна болка го проряза в стомаха, но за щастие успя да сдържи сълзите си. Поклати глава като стеснителен юноша.

— Аз… току-що ви донесох… ето това. — Той кимна към бялата кутия с цветята и човекът иззад гишето любезно й я подаде.

— Колко мило от ваша страна! Цветя… — Облечена бе в черна пола и блуза в бяло и черно. — Колко са красиви!… И двамата бяхте толкова добри към нашата Елси. Нямате представа…

— Ние… — Джак неловко примига. — Не сме и предполагали, че поддържа близък контакт с вас…

— О, подозирам какво ви е наговорила Елси. Мислеше се за напълно самостоятелна. Да… И наистина беше такава. — Мисис Тайлър се усмихна. Изглеждаше напълно овладяна, ясните й очи издаваха смелост и твърдост. Тя погледна към асансьора. — О, ето го и Бил, съпругът ми. Бил!

Към тях се приближи мъж с посивяла коса, в морскосин блейзър и летни панталони. Обърна се към Джак с приветлива усмивка, ала очите му бяха тъжни и напрегнати.

— Бил, това е Джак Съдърланд. Донесъл ни е разкошен букет с рози.

Джак стисна здраво протегнатата му ръка. Думи! Неясни обяснения, които дочуваше сякаш отдалеч през гъста непроницаема мъгла. Думи на благодарност за грижите и вниманието към дъщеря им.

— Дали да не се качим горе… За малко… Не е зле да си поговорим насаме… — Той потърка връхчето на носа си, притеснен и сякаш объркан.

— Благодаря, но възнамерявам да си тръгна… Освен ако мога с нещо да ви бъда полезен. — Джак изчакваше отговора. — Колко време смятате да останете тук?

— Заминаваме утре вечерта, някъде към осем. Нали така се уговорихме, Бил?

Тайлър кимна в знак на съгласие.

— Да, точно така.

Джак разбра, че ще се върнат у дома веднага след погребалната церемония, както му бе съобщила и Наталия.