Мери Кларк - Сърце назаем

Майк разгледа разписката с подписа на икономката и телефонното тефтерче, където беше вписано името на Джими Истън. После разгледа десетината други разписки, донесени от Сал.

Всичко е тук, помисли си той. Всичко. Като едва потискаше вълнението си, им съобщи, че иска да участват в „Съдилища“ същата вечер.

— Ще бъде чудесно — прие Бел. — Сал, добре стана, че те накарах да сложиш костюм и вратовръзка, а мама ме посъветва какво да облека.

Сал енергично поклати глава.

— Не. В никакъв случай. Бел, нави ме да дойда тук и го направих, но няма да участвам в предаването, за да ме видят всички и да ме намразят. Забрави. Няма да го направя.

— Напротив, Сал — отвърна Бел решително. — Не си по-различен от мнозина други, които биха се страхували да не си навлекат беля, като кажат истината. Всъщност ще им послужиш за пример. Допусна огромна грешка, но сега я поправяш. Аз също направих голяма грешка. От седмица съм сигурна, че Джими Истън е работил при теб, и трябваше по-рано да прегледам кашоните. Сега Грег Олдрич щеше да е оправдан, ако бяхме постъпили, както е редно. Повечето хора ще проявят разбиране. Аз ще участвам в предаването, независимо дали ти ще се съгласиш, или не.

— Господин Гарсия, надявам се да премислите — намеси се Майк. — Били сте във всекидневната на Олдрич с Истън в деня, за който той твърдеше, че се е срещнал с Грег Олдрич там, за да планират убийството на съпругата му. Важно е хората да го чуят лично от вас.

Сал се вгледа в разтревоженото, но решително изражение на Бел и забеляза, че едва сдържа сълзите си. Беше изплашена до смърт. Седяха един до друг на дивана в кабинета на Майк. Прегърна я през раменете.

— Ако ти ще издържиш на всички нападки, които ще се изсипят, и аз ще издържа — промълви той нежно. — Няма да те оставя да го преживееш сама.

— Чудесно — скочи Майк и стисна ръката му. — Сигурен съм, че не сте вечеряли. Ще помоля секретарката си да ви отведе в конферентната зала и да поръча да ви донесат храна.

Щом излязоха от кабинета му, той звънна на Ричард Мур.

— Ела тук възможно най-бързо — подкани го той ентусиазирано. — Ричард, тези хора говорят истината. Разписката за доставката е подписана от икономката на Грег. Онази, която почина. Не ме е срам да призная, че съм на път да се разплача.

— И аз, Майк. И аз. — Гласът на Ричард Мур трепереше. — Знаеш ли? Току-що отново повярвах, че чудеса стават. Тръгвам след няколко минути. Не би трябвало да ми отнеме повече от час, за да стигна до града. Ще съм при теб далеч преди девет. Но първо ще пратя Кол в затвора да разкаже на Грег какво става и ще звънна на Алис и Кати.

— Ще ми се да съм при тях, когато чуят — сподели Майк, сещайки се за ужасния момент в съдебната зала, когато думата „виновен“ беше повторена дванайсет пъти.

— И смятам, че е важно да се обадя на още един човек — продължи Ричард. — На Емили Уолъс. Знаеш ли, Майк? Не очаквам да се изненада.

Зак изключи телевизора, след като репортажът за него свърши. Видя фоторобота, който поразително приличаше на него, и се ужаси. Осъзна колко е опасно да остава тук и минута повече. Беше забелязал, че мъжът на рецепцията разполага с малък телевизор и очевидно не е претрупан с работа. Ако е бил на рецепцията в шест часа, няма начин да не е гледал новините. Или вече си е у дома, пак пред телевизора. Където и да е, ако види отново фотопортрета, дори неговият флегматичен мозък ще заработи.

Ванът стоеше паркиран близо до рецепцията. За щастие мъжът не го попита за номера на колата, когато го регистрираше. Ако полицията стигне дотук и заразпитва, някой можеше да им каже цвета на вана и годината на производство, но надали и регистрационния номер.

Трескаво обмисляйки възможностите си, Зак реши да спусне щорите, да остави някоя лампа да свети и да изчезне. Поне до утре това щеше да създаде впечатлението, че още е тук.

Беше бесен, че мъжът го видя. В противен случай щеше да остане в бунгалото поне няколко седмици. Най-добре бе да се прехвърли в Северна Каролина, да намери къде да отседне и след няколко месеца, когато дирята не е толкова гореща, да се върне в Глен Рок, за да се погрижи за Емили.

Но нещо отново му подсказа, че късметът му се изчерпва. Където и да отидеше, рискуваше полицейска кола със запалени светлини и пусната сирена да се появи зад него и да го принуди да отбие от пътя.

Припомни си как при развода с Шарлот тя убеди съдията да й припише неговата къща. Сети се за Еми и Уилма и колко добре се държа с тях, но и двете го изоставиха.