Мери Кларк - Сърце назаем

Бел погледна напуканите закоравели ръце на съпруга си.

— Сал — нежно пророни тя, — знам какво те терзае. Разбирам защо се страхуваш. Но ти е ясно, че трябва да проговорим. Няма да имаме мира, докато не го сторим.

Стана, отиде до него и го прегърна. После посегна към телефона. Беше записала номера, обявен в „Съдилища“. Когато я свързаха, се представи:

— Казвам се Бел Гарсия. Съпругът ми е Сал Гарсия. Има фирма за пренасяне. Разполагам с доказателство, че на трети март, преди две години и половина, в деня, когато Джими Истън твърди, че се е срещнал с Грег Олдрич в апартамента му, всъщност е доставял там антикварна лампа с мъжа ми.

Сътрудничката я помоли да изчака, но преди това помоли:

— Госпожо Гарсия, ще ми дадете ли номера си, в случай че връзката се разпадне?

— Разбира се.

Бел бързо го издиктува.

Мина по-малко от минута и се чу познат глас.

— Госпожо Гарсия, аз съм Майкъл Гордън. Току-що ме информираха, че разполагате с важна информация относно случая на Грег Олдрич.

— Да. — Бел повтори казаното и добави: — Мъжът ми е плащал на Джими Истън извън ведомостта. Затова се страхуваше да се обади.

Вълна от надежда обзе Майк. Наложи се да изчака няколко секунди, преди да може да проговори:

— Госпожо Гарсия, къде живеете?

— На Дванайсета улица, между Втора и Трета.

— Бихте ли взели такси със съпруга си, за да дойдете в кабинета ми?

Бел погледна Сал умолително и повтори предложението на Майк. Той кимна, че е съгласен.

— Ще пристигнем при първа възможност — обеща тя на Майк. — Съпругът ми ще иска да си вземе душ и да се преоблече преди това. Цял ден беше навън. Преместваше някакви хора от Лонг Айлънд в Кънектикът.

— Разбира се. Сега е пет и половина. Дали ще успеете да пристигнете до седем?

— О, да. Сал успява да се изкъпе и облече за десет минути.

А и аз ще трябва да се преоблека, помисли си Бел. Какво да сложа? Ще звънна на мама да я питам. Сега, след като се обади, изпитваше облекчение, по-голямо от тревогата за евентуални неприятности на Сал с данъчните.

— Госпожо Гарсия, пазете добре разписката. Помнете, че ако даде желания резултат, ви се полага награда от двайсет и пет хиляди долара.

— О, Боже! — възкликна Бел. — Не знаех за никаква награда.

В шест вечерта в понеделник Емили, понесла Бес на ръце, се отправи към колата си. Оградиха нейната къща, както и къщите на непосредствените й съседи, с жълта лента, за да се запази неприкосновеността на три местопрестъпления — дома на Маделин Кърк, нейния и наетата от Зак къща. Големият камион с надпис „Медицинска експертиза“ стоеше паркиран на ъгъла. Полицейски коли имаше по цялата улица.

Ужасена от смъртта на съседката си и от факта, че Зак Ланинг не само я е шпионирал, но е влизал и излизал от дома й, Емили сподели с Джак Розен, че иска да се махне. Изпращайки я до колата, той я успокояваше:

— Ще се погрижа за всичко.

Тя напълно осъзнаваше, че къщата й трябва да бъде обработена за пръстови отпечатъци, за допълнителни подслушвателни устройства и всякакви улики, които Зак Ланинг може да е оставил след себе си.

— Опитай да се успокоиш — съветваше я Розен. — Най-добре е да се махнеш оттук за няколко часа. Когато се върнеш, ще ти кажа какво сме открили. Обещавам да не скрия нищо. — Усмихна се. — И обещавам да не оставим къщата ти разхвърляна.

— Благодаря, Джак. Настоявам веднага да ми съобщиш дали е поставил камери или други устройства наоколо. Не ме щади. — Опита да се усмихне, но не успя. — Ще се видим по-късно.

Отиде право в съда. Носеше два сака в ръка и държеше каишката на Бес, която възбудено подскачаше до нея. Качи се в асансьора. Малцина бяха останали в службата по това време.

Докато минаваше по вътрешния коридор към кабинета си, двама млади детективи, чули за последните разкрития, погалиха кучето и изразиха възмущението си от онова, което Ланинг бе сторил на нея и на старата дама. После попитаха дали могат да й помогнат с нещо.

Емили им благодари.

— Добре съм. Ще остана вкъщи през следващите два-три дни. Искам да подменя всички ключалки и вече няма нужда да ме убеждават, че трябва да осъвременя алармената система. Тук ще остана само няколко минути. Имам куп досиета, чието преглеждане бях изоставила, докато се занимавах със случая „Олдрич“. Докато съм вкъщи, ще поработя по тях.

— Поне да ти помогнем да ги отнесеш до колата.

— Би било чудесно. Ще ви кажа, когато съм готова.

Емили влезе в кабинета и затвори вратата. Наистина доста дела чакаха вниманието й, но щяха да почакат още. Смяташе да занесе цялото дело „Олдрич“ в дома си. Затова взе саковете. Не искаше никой да види какво съдържат папките. Възнамеряваше да прегледа делото от самото начало и да разгледа под лупа всяка дума в стотиците страници документация, за да види дали не е пропуснала нещо.