Мери Кларк - Сърце назаем

— Малко след като ме попита за Натали, Истън каза, че отива до тоалетната. Определено не ме интересуваше какво ще прави, особено след като се опита да ме подпитва за жена ми. Изведнъж се почувствах гладен и реших да поръчам хамбургер на бара. Около пет минути след това Истън се върна и се затюхка, че не може да открие мобилния си телефон. Предполагаше, че го е оставил някъде в бара. Помоли ме да набера номера му, за да звънне и да го открие. — Грег направи пауза и погледна към съдебните заседатели. — Издиктува ми номера и аз го набрах. Имаше сигнал, но на бара не се чуваше никакво звънене. Оставих го да звънне петнайсетина пъти, за да може той да се разходи наоколо и да се опита да го намери. Не се включи гласова поща. Най-после той ми отговори и ми благодари. Намерил телефона в тоалетната. Тогава за последен път го видях и чух, преди да го арестуват за обира в къщата и да представи на полицията абсурдната си версия.

— Доколкото ви е известно, някой чу ли го да ви моли да го наберете?

— Според мен — не. На бара беше доста шумно. Не познавах никого от присъстващите. Истън съчини тази невероятна лъжа след две години. Дори не ми хрумва към кого да се обърна с молба да си спомни нещо.

— Между другото господин Истън спомена ли, че е криминално проявен и му е трудно да си намери работа?

— Нищо подобно! — възкликна Грег.

— В петък, тринайсети март, преди две години и половина — продължи Мур, — вие сте отишли да гледате Натали в последното представление на „Трамвай Желание“. Според свидетели сте седели на последния ред с каменно изражение и не сте се присъединили към овациите. Как ще го обясните?

— Не възнамерявах да гледам пиесата, но след толкова хвалби за нейното изпълнение не устоях. Съзнателно си взех билет на последния ред. Не исках Натали да ме забележи, защото щеше да се разстрои. Не станах на крака да я аплодирам — бях емоционално изцеден. В този момент за пореден път осъзнах каква великолепна актриса е.

— На следващата сутрин тя обади ли ви се по телефона?

— Получих съобщение на мобилния, че е отишла в Кейп Код и ще се върне за насрочената ни среща в понеделник. Молеше ме да не й се обаждам през уикенда.

— Как реагирахте на това съобщение?

— Откровено признавам, че се разстроих. Натали бе загатнала, че е срещнала друг. За мен беше изключително важно да разбера дали това е истина. Затова реших да отида до Кейп Код. Вътрешно си обещах, че ако я видя с друг, ще приема брака ни за свършен.

„Да го питам защо не е наел частен детектив да провери“, отбеляза си Емили.

— Защо сте наели кола — тъмнозелена тойота, — за да отидете до Кейп Код, когато вашият мерцедес е бил в гаража на жилищната ви сграда?

— Натали щеше да разпознае моята кола. На регистрационните табели са изписани инициалите и на двама ни. Не исках нито тя, нито друг да разбере, че я проверявам.

— Какво направихте, когато стигнахте до Кейп Код?

— Регистрирах се в малък мотел в Хаянис. Познаваме много хора, които живеят в Кейп, и не исках да налетя на някого от тях. Просто исках да видя дали Натали е сама.

— Минали сте покрай къщата й няколко пъти.

— Да. Преди години гаражът беше превърнат в обитаемо помещение и никой така и не се накани да построи нов. Нямаше гараж, в който да се прибере втора кола. Когато минах край къщата, на алеята видях само една кола и разбрах, че е сама.

Ами ако е взела някого по пътя, записа си Емили. Липсата на втора кола не е доказателство, че е била сама.

— После какво направихте? — попита Мур.

— Минах край къщата й в събота следобед и късно вечерта. Както и три пъти в неделя. На алеята беше само нейната кола. Беше мрачно и през двата дни и в къщата бяха запалени лампи, затова предположих, че тя е вътре. После, малко след осем вечерта в неделя, потеглих за Манхатън. Предвиждаше се буря и исках да се прибера.

— На този етап бяхте ли взели вече решение дали ще продължите с усилията да се сдобрите с Натали Рейнс?

— По пътя към вкъщи се сетих нещо, което бях чел. Не съм сигурен, но май е мисъл на Томас Джеферсън: „Никога не си така сам, както когато си сам“.

— „Никога не си така сам, както когато си сам.“ Смятате ли, че това отговаря на състоянието на Натали тогава? — попита Мур.

— Да. Мисля, че по пътя за вкъщи в неделя вечерта се примирих с действителността.

— По кое време се прибрахте у дома?

— Към един след полунощ. Бях изтощен и веднага си легнах.

— Какво направихте в понеделник сутрин?

— Отидох да тичам в Сентрал Парк. После върнах взетата под наем кола.