Пол Кристофър - Евангелието на Луцифер

— Подкупих камериерката. Всички имат универсални ключове — поясни глас от тъмното, сякаш прочел мислите й. Пламъчето на цигарата просветваше и се отразяваше в очилата с телени рамки. — Ако прекараш достатъчно време в Египет, ще разбереш, че всеки в тази страна може да бъде подкупен. — Акцентът на мъжа, някога британски, доста се бе отдалечил от първоначалното си звучене през дългите години в емиграция. — Знаете ли, има няколко вида бакшиш. Например този, даден на просяк, с който даващият подаяние си осигурява Божията милост. После…

Фин го прекъсна.

— Ще ми кажете ли какво правите в спалнята ми, а после и кой сте?

— Не се представих. Извинете. Казвам се Симпсън. Артър Симпсън. Бих ви дал визитка, но съм ги свършил. — Той дръпна силно от вонящата цигара, кръстоса крака и изтърси пепелта в маншета на панталона си. — Аз съм гид, така да се каже. Обиколки на Хеопсовата пирамида и Сфинкса, преводач на германци и шведи, дешифрирам йероглифи на стари дами от Ъпър Тутинг 21 21 Квартал в Лондон. — Б.ред. .

Фин се взираше в полумрака. Звучеше като чудат монолог на Джон Клийзи от стар епизод на „Монти Пайтън“ 22 22 Телевизионен сериал, излъчван от 1969 до 1974 г. — Б.ред. .

— Все още не сте ми обяснили защо сте в стаята ми?

Симсън тихо се засмя.

— Вашето целомъдрие не е застрашено, госпожице Райън. Уверявам ви. Твърде стар съм за подобно нещо.

— Това не е отговор — отсече Фин.

— Не е отговор — въздъхна Симпсън. — Уви, просто излагане на фактите. — Той замълча и дръпна дълбоко от цигарата.

Фин видя, че е доста по-стар, отколкото й се бе сторило първоначално. Пълнотата му прикриваше нездравия тен и тъмните кръгове под очите. Устните му бяха напукани и сухи, по брадичката му бе набола еднодневна сива четина.

Накрая продума:

— Всъщност, госпожице Райън, дошъл съм, за да ви предупредя.

— За какво?

Симпсън отново смени темата.

— Знаете ли, че познавах баща ви?

— Какво говорите?

— Бяхме заедно в Кеймбридж.

Фин го погледна. Информацията, че баща й бе прекарал известно време в Кеймбридж със стипендия, за да пише следдипломната си работа, не можеше да се получи току-така. От друга страна, не беше държавна тайна.

— Никога не е споменавал името ви.

— Две години делихме един сет.

— Сет?

— Стаи в Магдалийн. Апартамент. Неразбираем университетски жаргон. Може да получиш научна степен в тази област. Семиотика, семантика, някаква подобна безсмислица.

— Защо не карате по същество, за да си тръгнете най-накрая?

— Да, разбира се. Добре. Както споменах, познавах баща ви и той ме познаваше, което ни доближава до същината. Няма да е грешка, ако кажа, че бяхме колеги.

— Били сте археолог?

— Боже мили, не! Бях шпионин.

Фин придърпа чаршафа още по-нагоре. Фактът, че баща й бе работил за ЦРУ под прикритието на професията си на археолог, не бе всеизвестен.

— Това какво общо има с баща ми?

— Оставете скромността, скъпа. Не ви отива, нито отдава дължимото на паметта на баща ви. Знаете много добре с какво се занимаваше, докато обикаляше джунглите по света.

— Хайде! Какво искахте да ми кажете? — нетърпеливо го прекъсна Фин.

Симпсън загаси цигарата в пепелника, веднага извади смачкан пакет и запали следващата с очукана стара запалка „Ронсън“. Капачето щракна глухо и той заговори.

Фин слушаше.

Двата двигателя на самолета „Чесна Караван“ мъркаха равномерно и го носеха през нагорещения въздух на ранния следобед над необятната, накъдрена от безброй дюни Либийска пустиня. Хилтс седеше на пилотското място, направляваше контролните уреди и си подсвиркваше тихичко под носа. До него седеше Фин Райън със слънчеви очила, които предпазваха очите от заслепяващото слънце. Зад тях се бяха настанили другите двама пасажери, шофьорът Ахмед, облегнал глава на сивата кожена облегалка, хъркаше шумно със затворени очи и отворена уста, а до него със заровено в книга лице, седеше монахът, отец Жан-Батист Лавал. Приличаше по-скоро на морски пехотинец, отколкото на експерт по коптски надписи. Старото, подвързано с кожа томче в ръцете му носеше заглавието Vita S. Antony, изписано със златни букви на гръбчето — „Житие на свети Антоний“. Зад двамата мъже товарното помещение беше запълнено с последните доставки от продоволствия за разкопките.

Досега полетът от гражданското летище в Гиза протичаше гладко. След краткотрайната, спираща дъха красота на пирамидите нямаше нищо, освен неравна пустиня и пясъци. Сега, докато летяха над Великото пясъчно море, монотонността на дюните изглеждаше също толкова безмилостно сурова като празния, брулен от вятъра океан. Ахмед заспа почти веднага след излитането, а монахът Лавал извади книгата секунди, след като си откопча колана. Не беше разменил и десет думи със спътниците си и нямаше изгледи да го стори в близкото бъдеще.