Пол Кристофър - Евангелието на Луцифер

— От време на време.

— Откъде придоби това умение? Едва ли е от четене на книги.

— Бойскаутите.

— Да бе!

— Вярно е. Получих значка за заслуги. Освен това изкарах няколко години във флота.

— Не знам дали да повярвам и на една твоя дума.

— Вярвай на каквото щеш. Знам само, че този тип имаше намерение да те разсече на две.

— Вместо това разсече на две Бакир.

— Закъснях. Съжалявам! Всичко бих дал да можех да го предотвратя.

— Може би нямаше да съжаляваш, ако не бе отишъл там да търсиш оръжие.

— Може би да, може би не.

— Как можеш да бъдеш толкова коравосърдечен? Едно дете загуби живота си!

— Не аз го убих. Кучият син с меча го стори. Трябва да отбележа, че този кучи син преследваше теб, не мен.

— Което ме връща към първоначалния въпрос: защо ще ме преследва?

— Заради нещо, свързано с експедицията?

— Какво например? Аз съм само технически илюстратор и картограф. Ще рисувам диаграми и артефакти на разкопките. Не стоя кой знае колко високо в йерархията.

— Някой стар враг?

— Нямам такива.

Хилтс помисли за миг.

— Кой те нае?

— От офиса на Адамсън в Калифорния.

— Имаше ли интервю?

— По телефона.

— От Нюйоркския университет им бяха изпратили няколко кандидатури. Включили са ме в списъка на титулярите, изпратих им автобиография и списък с препоръки, а после ми направиха петминутно интервю по телефона.

— С кого говори?

— Мъж на име Форест, отговорник по личния състав на Адамсън.

— Той нае и мен.

— Важно ли е?

— Не знам.

— Не обичам загадките.

— Нито пък аз.

— И защо този мъж ще ме преследва? — поклати глава тя. — Сигурно ни е следил известно време. Веднага щом се разделихме, той ме погна. Сякаш това е чакал.

— Невъзможно. Никой не знаеше, че ще ходим там.

— Ти го казваш — сви рамене Фин.

— Да не би да лъжа?

— Откъде да знам, че ми казваш истината?

— Защо ми е да лъжа? — отговори на въпроса с въпрос той.

— Този разговор не води доникъде.

— Очевидно. — Замълчаха. По някое време Хилтс проговори: — Алия — рече и кимна на себе си.

— Какво?

— Не какво, а кой. Алия е жената, от която наех мотора. Тя ме упъти къде да намеря пистолет в Града на мъртвите. Тя знаеше къде отивам.

— Мислиш, че е казала на някого?

— Не се сещам за друго.

— Защо й е да го прави?

Изражението му се промени.

— За пари. Те са движещата й сила.

— И на кого според теб е продала информацията?

— На Адамсън.

— Първо ни наема, после ни очиства? — Фин поклати глава. — Не ми звучи логично. Освен това не обяснява защо мъжът преследваше точно мен.

— Може би не е преследвал точно теб — предположи Хилтс и повдигна рамене. Прокара пръст по изпотеното стъкло на чашата. — Може би е планирал да очисти първо теб, а след това да ме причака при мотора. Така ще се отърве и от двама ни, както е искал поръчителят.

— Как обаче да открием кой е бил?

Хилтс вдигна чашата и я задържа в престорен тост.

— За утрешното ни ранно ставане и отлитане на вражеска територия.

Тя сънува смъртта на Бакир и се събуди в стаята си. Тънките пердета над балконската врата се полюшваха с тих звук като призрачни криле. Лежеше в тъмното и слушаше далечните звуци на града и трафика край Корниш ел Нил. На колко смърт и гибел бе свидетел Нил, откак течеше по тези земи на път към Александрия и морето?

Пердетата зашепнаха отново и тя се поизправи, като подръпна чаршафа над раменете си заради студа. Провери фосфоресциращия циферблат на часовника. Три часа. Спомни си една песен, която баща й изсвири веднъж за майка й на старото пиано в ъгъла на дневната на Коледа, когато беше малка. Тя я чу само веднъж, но споменът беше жив и ярък като любовта, подтикнала баща й да я запее:

Далеч от смъртта и поречието на Нил. Изведнъж, както си лежеше, усети, че не е сама в стаята. Някаква сянка помръдна и като напрегна очи, сянката в ъгъла придоби очертания — силует на мъж. Той прочисти гърлото си и драсна клечка кибрит, чийто пламък освети кръгло, лъщящо от пот лице с очила. Около шейсетгодишен, с оредяла коса с цвета на никотин. Имаше бърнести устни и малка брадичка. Фин долови острата миризма на силен тютюн. Сети се за Хилтс с малкия черен пистолет, но той се намираше няколко етажа по-надолу. Погледна нощното шкафче. Портфейл, ключове и фотоапарат за еднократна употреба, който така и не използва. Нищо, което даже и бегло да наподобява някакво оръжие. Да не говорим, че спеше гола. Тя опря гръб в тапицираната табла на леглото и дръпна чаршафа още по-нагоре. Как, по дяволите, бе влязъл? Като всички хотели в днешно време и в „Хилтън“ използваха електронни карти.