Колийн Маккълоу - Лавина от убийства

Съпругата му се изчерви от удоволствие, но така и не успя да каже онова, което искаше; София взе думата първа.

— Познай кой пристига утре, татко.

— Когато чуя този глас, млада госпожице, знам, че може да става въпрос за един-единствен човек — Майрън — хвърли й развеселен поглед баща й.

— А! — въздъхна унило София, след това се въодушеви отново. — Той не каза нищо, но знам, че ще дойде, за да ми прави компания. Чака ме ваканция, а и аз му намекнах.

— Направо си изтърсила какво искаш. В момента съм затрупан с работа, така че е избрал много подходящ момент — усмихна се Кармайн.

— Не е ли подходящ? — попита Дездемона.

— Ужасен.

— Какво става, татко?

— Знаеш правилата, малката. Не говоря за полицейските дела вкъщи.

Час по-късно, преди да си легне, Кармайн се качи в детската стая, където безименното му отроче спеше блажено в люлката си. София бе подхвърлила, че може да стане бияч, и наистина имаше основание; детето бе с едър кокал, издължено тяло, отсега личеше, че ще стане мускулест като баща си, въпреки че никой не можеше да го нарече дебел. Просто як. Гъстата му къдрава коса бе черна, а кожата смугла като на Кармайн. Приличаше на баща си във всяко отношение, освен по височината. По ръцете и краката му личеше, че когато порасне, ще е над метър и осемдесет.

И в този момент, както разсъждаваше над казаното от декана на „Парацелс“ за съпругите, на Кармайн Делмонико му просветна. Това момче щеше да носи безпроблемно всяко име; никой никога нямаше да посмее да го заплашва или да му се подиграва. Може би имаше нужда от едно по-лигаво име, което да му служи за спирачка, да ограничава силата му, да намалява ефекта от ръста му.

Когато Кармайн се отпусна в леглото до Дездемона, той се обърна към нея, прегърна я, притисна я и прехвърли крак върху нейните. Целуна я по врата; тя потръпна, сгуши се в него и плъзна пръсти в късо подстриганата му коса.

— Джулиън — прошепна той. — Джулиън Джон Делмонико.

Тя изписка от радост и обсипа клепките му с целувки.

— Кармайн, Кармайн, благодаря ти! Никога няма да съжаляваш! Нито пък синът ни. На него ще му отива всяко име.

— Току-що го осъзнах — призна той.

Кабинетът на комисар Джон Силвестри бе просторен, макар рядко да се случваше в девет сутринта тук да се съберат толкова много хора, колкото на четвърти април.

Холоуман, град със сто и петдесет хиляди жители, не бе достатъчно голям, за да има отделен отдел „Убийства“, но разчиташе на три екипа детективи, които разследваха всички извършени престъпления. Капитан Кармайн Делмонико ги оглавяваше, а двамата лейтенанти — с по-нисък ранг от неговия, обикновено разследваха поверените им случаи сами. Лейтенант Мики Макоскър и екипът му не бяха дошли, тъй като се занимаваха с наркоразследване на ФБР и нямаше как да поемат никаква друга работа, факт, който дразнеше Силвестри, макар щатските власти да си затваряха очите. Освен Кармайн и двамата му сержанти, Ейб Голдбърг и Кори Маршал, присъстваше лейтенант Лари Пизано и неговите двама сержанти, Морги Джоунс и Лиъм Конър. Тук беше и заместник-комисарят Дани Марсиано, на когото предстоеше да се пенсионира в края на 1968-а. Макар по произход да бе италианец, от северната част на страната, той беше луничав, рус и синеок. На Лари Пизано също му предстоеше да се пенсионира, при това по-рано, в края на тази година, 1967-а, което донякъде щеше да затрудни Кармайн, тъй като и двамата му сержанти бяха с предимство пред хората на Пизано и очакваха да получат лейтенантски чин. Това означаваше значително повишение на заплатата и много по-голяма свобода, така че той не винеше Ейб и Кори за желанието им да се издигнат.

Самият Силвестри може и да бе книжен плъх, който никога не бе вадил пистолет, още по-малко заредена пушка или карабина, ала никой не можеше да го нарече мекушав; по време на Втората световна война бе спечелил много отличия, включително медала на честта на Конгреса. Когато бе назначен в полицейското управление на Холоуман, той доказа таланта си като административен ръководител и се прочу като един от най-успешните полицейски комисари на града. Беше мургав, висок, красив мъж, който все още привличаше погледите на жените, имаше стаената сила и грацията на огромна котка, бе безотказно предан на отдела си, готов да защитава подчинените си както пред федералните, така и пред Хартфорд. Бе толкова добър политик, че хората го възприемаха като неумел в политиката, но Силвестри се представяше блестящо пред медиите и имаше само две слабости. Първата бе протежето му, Кармайн Делмонико. Втората бе страстта му към пурите, които по-скоро смучеше и дъвчеше, без да са запалени, а мокрите от слюнка остатъци оставяше навсякъде след себе си, също като тапи, изпаднали във водата от увеселително корабче. Отдавна бе забелязал, че Дани Марсиано ненавижда пурите му, и някаква проклетия го подтикваше да оставя пепелника с пурата си точно под носа му.