Колийн Маккълоу: Колекционерът на пеперуди

Сряда, 6 октомври 1965 г.

Джими се пробуждаше постепенно и отначало в главата му имаше само една мисъл — че е ужасно студено.

Зъбите му тракаха, тялото го болеше, пръстите на ръцете и краката му бяха изтръпнали. И защо не виждаше? Защо не виждаше?! Беше обгърнат от непрогледна тъмнина, такъв гъст мрак досега не познаваше. Когато напълно се събуди, осъзна, че е завит в нещо тясно, миризливо и противно. Увит съм в нещо! Обзе го паника, запищя и започна да дере като обезумял по това, което го стягаше. То се раздра и разкъса, но дори когато успя да се освободи, адският студ остана и го довеждаше до лудост. Около него имаше още нещо, пак някаква смрадлива опаковка и колкото и да пищеше, дращеше и късаше, не успяваше да излезе от нея, нито да види частица светлина или усети малко топлина. Затова продължи да пищи, дере и къса, а пулсът му блъскаше в ушите и той не чуваше нищо друго, освен собствените си писъци.

Отис Грийн и Сесил Потър дойдоха заедно на работа широко ухилени, след като се срещнаха на Единайсета улица. Точно в седем сутринта, но пък беше прекрасно, че не се налагаше да се регистрират кога са дошли. Работеха на цивилизовано място, дума да не става! Оставиха съдовете си за обяд в малкото шкафче от неръждаема стомана, което пазеха за лична употреба. Нямаше нужда от ключалки, тук крадци не идваха. И се заеха с работата си за деня.

Сесил чу бебчетата му да го викат. Отиде право към тяхната стая, отвори вратата и им заговори нежно:

— Здравейте, момчета! Как сте? Добре ли спахте?

Вратата все още се затваряше зад Сесил, когато Отис се зае с най-неприятната работа: изпразването на хладилника. Пластмасовата му кофа за боклук на колелца миришеше на чисто и свежо, той сложи нова найлонова торба в нея и я избута до вратата на хладилника. Тя беше стоманена и тежка, със самозаключваща се дръжка. Това, което се случи после му беше като в мъгла. Отвори вратата и нещо профуча покрай него с вампирски крясък.

— Сесил, ела веднага тук! — извика той. — Джими е още жив, трябва да го хванем!

Голямата маймуна беше напълно откачила, но след като Сесил му поговори малко и протегна ръце към него, Джими се втурна разтреперан в прегръдките му и крясъците постепенно замряха и се превърнаха в хлипане.

— Господи, Отис — каза Сесил и гушна животното, както баща детето си. — Как д-р Чандра е допуснал това? Бедничкият мъник е бил затворен в хладилника цяла нощ. Ето, Джими, ето! Татко е тук, бебче, вече всичко е наред!

И двамата мъже бяха шокирани, сърцето на Отис се беше свило, но последствията не бяха трагични. Д-р Чандра щеше да е много доволен, че в края на краищата Джими не е умрял, помисли си Отис, докато се връщаше при хладилника. Джими струваше колкото сто възрастни макака.

Дори маниак на тема чистота като Отис не можеше да премахне миризмата на смърт от хладилника, макар че непрекъснато го търкаше с дезинфектанти и ароматизатори. Вонята, която не беше на мърша, а на нещо по-рафинирано, обгърна Отис, когато той запали лампата и освети вътрешността на металната камера. О, боже, Джими беше сътворил вътре истинска бъркотия! Навсякъде бяха пръснати разкъсани хартиени торби, обезглавени трупове на плъхове, замръзнала бяла козина и неприлично оголени опашки. Зад десетината торби с плъхове се виждаха две по-големи, също скъсани. Отис въздъхна, отиде да донесе още торби от шкафа и започна да превръща сътворения от Джими хаос в ред. След като мъртвите плъхове бяха отново прилежно опаковани, той се пресегна навътре в хладилната камера и издърпа една от двете големи торби напред. Беше раздрана отгоре до долу, по-голямата част от съдържанието й се виждаше.

Отис отвори уста и изпищя пронизително като Джими. Продължи да вика, когато Сесил се втурна при него от стаята с маймуните. После без да забелязва Сесил, се обърна и хукна навън от отделението за животни, надолу по коридорите, профуча през фоайето и после през вратата. Тичаше като луд, преплиташе крака в изтощителен бяг надолу по Единайсета улица към дома си, който се намираше на втория етаж на порутена трифамилна къща.

Селест Грийн пиеше кафе с племенника си, когато Отис се втурна в кухнята. И двамата скочиха на крака. Страстната критика на престъпленията на белия човек се изпари от главата на Уесли. Селест отиде да вземе амоняка, докато Уесли слагаше Отис на стол. Върна се със солите и избута грубо Уесли от пътя си.