Колийн Маккълоу: Колекционерът на пеперуди

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Уес? Непрекъснато се пречкаш! Ако не се пречкаше през цялото време и на Отис, той нямаше да ти вика, че си безполезно хлапе. Отис, Отис, скъпи, събуди се!

Кожата на Отис беше сменила обичайния си топъл тъмнокафяв цвят с нездрав сивкав нюанс, който не се промени, дори когато му пъхнаха амонячните соли под носа. Но се свести и дръпна глава настрани.

— Какво? Какво има? — попита Уесли.

— Част от жена — прошепна Отис.

— Какво? — намеси се рязко Селест.

— Част от жена. В хладилника в работата, при мъртвите плъхове. Вагина и корем. — И се разтрепери.

Уесли зададе единствения въпрос, който имаше значение за него.

— От бяла ли беше, или от черна?

— Не го тормози с такива работи, Уес! — извика Селест.

— Не беше от черна — отвърна Отис и ръцете му се качиха към гърдите. — Но не беше и бяла. Цветнокожа — добави, свлече се от стола и припадна.

— Извикай линейка! Тичай, Уес, извикай линейка!

Тя дойде много бързо поради два щастливи факта: първо, защото болницата на Холоуман беше на една пряка, и второ, че по това време на деня нямаха много работа. Пренесоха Отис Грийн в линейката, а жена му седна до него. Апартаментът им остана на разположение на Уесли ле Клерк.

Но той не се задържа там дълго, не и при такива новини. Мохамед ел Неср живееше на Петнайсета улица и трябваше да знае. Парче от жена! Не черна, но не и бяла. Цветнокожа. За Уесли, както и за всички членове на „Черната бригада“, това означаваше черна. Време беше да потърсят отговорност на белия човек за повече от двеста години потисничество, за отношението му към черните като към втора категория хора, като към животни, които не носят „безсмъртни“ души.

Когато излезе от затвора в Луизиана, той реши да отиде на север при леля Селест в Кънетикът. Мечтаеше да си изгради авторитет на чернокож, с когото трябва да се съобразяват, а това можеше да стане по-лесно в онази част от страната, където не хвърляха черните в затвора, само като погледнат накриво, както правеха в Луизиана. Пък и в Кънетикът се намираха Мохамед ел Неср и неговата „Черна бригада“. Мохамед беше образован, доктор по право — наистина си знаеше правата! Но поради причини, които Уесли виждаше всеки път, щом погледнеше огледалото, Мохамед ел Неср го прогони като неблагонадежден. Чернокож от плантациите, човек без значение, нищожество. Това не угаси ентусиазма на Уесли. Той възнамеряваше да се докаже в Холоуман, Кънетикът! И то по такъв начин, че някой ден Мохамед да взима пример от него, Уесли ле Клерк, негъра от плантациите.

Сесил Потър скоро откри какво изстреля Отис с писъци от отделението за животни, но той не изпадаше лесно в паника. Не докосна съдържанието на хладилника. Нито повика полиция. Вдигна телефона и набра вътрешния номер на Професора, като много добре знаеше, че не си е в кабинета по това време. Винаги казваше, че постигал мир със себе си само в ранните сутрешни часове. Но не и тази сутрин, помисли си Сесил.

— Тъжен случай — каза лейтенант Кармайн Делмонико на униформените си колеги и шефа си, капитан Дани Марсиано. — Когато не можем да намерим други роднини, децата остават на грижите на държавата.

— Сигурен ли си, че той го е извършил?

— Напълно. Нещастникът се е опитал да го представи като влизане с взлом, обаче жена му и любовникът й били в леглото. Любовникът е порязан тук-там, но тя е на кайма. Той го е извършил. Предполагам, че по-късно днес сам ще си признае.

Марсиано се изправи.

— Тогава да отидем да закусим.

Телефонът му иззвъня. Марсиано смръщи вежди към Кармайн и вдигна. След три секунди капитанът стоеше като вкаменен, загубил и последната си капка спокойствие. „Силвестри“ — прошепна тихо към Кармайн и започна да кима.

— Разбира се, Джон. Веднага ще кажа на Кармайн и ще се погрижа Патси да пристигне възможно най-бързо.

— Проблеми?

— Големи. Току-що на Силвестри се обадил директорът на центъра „Хъглингс Джаксън“ — професор Робърт Смит. В хладилника с мъртвите животни намерили части от тяло на жена.

— Господи!

Сержантите Кори Маршал и Ейб Голдбърг закусваха в „Малволио“, заведението, в което полицаите често се хранеха, защото се намираше врата до врата с централата им в сградата на Областната администрация на улица „Седар“. Кармайн не си направи труда да влиза, а потропа на стъклото до сепарето, в което Ейб и Кори нагъваха палачинки с кленов сироп и ги преглъщаха с кафе в огромни чаши. Късметлии, помисли си. Те поне успяха да хапнат, а аз трябваше да докладвам на Дани и нямаше кога да ям. Старшинството е голяма досада.