Колийн Маккълоу: Колекционерът на пеперуди

Не само фамилията, но и външният му вид бяха ирландски — от червената коса до ясносините очи. Всъщност с Кармайн бяха първи братовчеди, синове на две сестри от италиански произход. Едната се омъжила за мъж от семейство Делмонико, а другата — от семейство О’Донъл. Патрик беше десет години по-възрастен от Кармайн и щастливо женен с шест деца, но не позволяваше тези различия да попречат на искреното им приятелство.

— Не знам много, но ето какво знам със сигурност — каза Кармайн и го въведе във случая. — Защо точно тук? — повтори накрая.

— Защото ако маймуната Джими не се беше върнала към живота и не беше избягала панически, тези две недокоснати от никого кафяви торби без обозначителни знаци щяха да бъдат изхвърлени в някакъв контейнер и закарани до инсинератора 1 1 Инсинератор — пещ за горене на отпадъци. — Б.ред. — обясни Патрик и направи гримаса. — Това е идеален начин да се отървеш от човешки труп. Пуф! И се превръща в дим.

Ейб се върна точно навреме, за да го чуе, и побледня.

— Боже! — възкликна ужасен.

Патрик направи снимки, извади първата торба, сложи я на една носилка и я опакова в чувал за трупове. След това разгледа каквото може, без да докосва разкъсаната кафява хартия.

— Няма окосмяване — каза Кармайн. — Патси, ако ме обичаш, ми кажи, че това не е дете.

— Окосмяването е… не, не е обръснато, а е оскубано, което значи, че е след пубертета. Но е младо момиче. Сякаш нашият убиец наистина е искал дете, но не му е стискало да задоволи всичките си отвратителни желания. — Вдигна втората торба, която беше в доста по-добър вид, и я постави до първата. — Отивам в моргата, сигурно искаш доклада ми възможно най-бързо. — Главният му асистент Пол вече се канеше да вземе проба от вътрешността на камерата. След това щеше да вземе и отпечатъци от пръсти. — Дай ми Ейб и Кори, Кармайн, така ще можем да оставим Сесил да си върши работата. Сигурно държат тук маймуните, а другите опитни животни са някъде другаде. Тези клетки са почистени и готови за отнасяне.

— Претършувайте всичко, момчета — каза Кармайн и последва братовчед си и зловещия товар на носилката навън.

Дездемона Дюпре — ама че име! — чакаше във фоайето и ровичкаше книжата в клипборда си.

— Госпожо Дюпре, това е доктор Патрик О’Донъл — каза Кармайн.

При тези думи жената настръхна.

— Не съм госпожа, а госпожица! — сопна се тя със странния си акцент. — Ще се качите ли с мен, лейтенант, или ме пускате да си ходя? Чака ме работа.

— Ще се чуем по-късно, Патси — каза Кармайн и последва госпожица Дюпре към асансьора.

— Да не би да сте от, ъъъ, Англия? — попита, докато се изкачваха.

— Точно така.

— И от кога сте в „Хъг“?

— От пет години.

Слязоха от асансьора на четвъртия, последен етаж, макар че на най-горното копче пишеше „покрив“. Тук особеностите в интериора на „Хъг“ се открояваха по-ясно. Имаше известни разлики с първия етаж: стените бяха боядисани в неутрално кремаво, дървенията беше от тъмен дъб, на тавана бяха закачени редици от флуоресцентни лампи под пластмасови абажури. В дъното тръгваше коридор като този на първия етаж и водеше до врата, от която под прав ъгъл излизаше друг коридор.

Госпожица Дюпре почука, чу покана и без да влиза, въведе Кармайн в личния кабинет на проф. Смит.

Кармайн се озова лице в лице с един от най-красивите мъже, които някога беше виждал. Робърт Мордънт Смит, хабилитиран професор в Центъра за неврологични изследвания „Хъглингс Джаксън“, беше строен, висок към метър и деветдесет и притежаваше незабравимо лице: прекрасни скули, черни вежди и мигли, ясни сини очи и буйна чуплива бяла коса. И тъй като беше все още млад, за да има бръчки, косата му придаваше направо съвършен вид. Усмивката му разкри още по-бели зъби, макар че тази сутрин красивите му очи не се усмихваха. И нищо чудно.

— Кафе? — попита и покани с ръка Кармайн да седне на големия, скъп стол срещу голямото му скъпо бюро.

— Да, благодаря. Без сметана и захар.

Докато професорът поръчваше две кафета по интеркома, гостът разгледа стаята. Беше голяма, шест на седем и половина метра, с огромни прозорци на двете стени. Кабинетът на професора се намираше в североизточния ъгъл на етажа, така че от него се разкриваше изглед към Холоу, общежитието „Шейн Драйв“ и паркинга. Обзавеждането беше луксозно, мебелите — от орех, дамаските — от кретон, а килимът — ръчно тъкан. На облепената с тапети на зелени райета стена зад бюрото на професора беше окачена впечатляваща колекция от дипломи, удостоверения и грамоти, както и отлично копие на пейзаж на Вато.