Колийн Маккълоу: Колекционерът на пеперуди

— Не е копие — каза професорът, след като проследи погледа на Кармайн. — Взех го на изплащане от колекцията на Уилям Парсън, най-голямата и най-добрата колекция от европейско изкуство в Америка.

— Охо! — възкликна Кармайн, докато си мислеше за евтината репродукция на букет ириси от Ван Гог зад неговото собствено бюро.

В стаята влезе жена на около трийсет и пет години със сребърен поднос с термос, две изящни чаши върху чинийки, две кристални чаши и кристална гарафа с вода с лед. Добре си живееха в „Хъг“!

Добре поддържана красавица, помисли си Кармайн, докато я оглеждаше: черна коса, вдигната на кок, широко, гладко и малко плоско лице с лешникови очи и перфектна фигура. Носеше добре скроен костюм от сако и пола и ниски обувки на „Ферагамо“. Кармайн разбираше от тези неща заради дългата си кариера в професия, изискваща задълбочени познания във всички аспекти от човешкото поведение. Тази жена беше от типа, който майка му наричаше „мъжемелачки“, макар че не показваше никакъв апетит към професора.

— Госпожица Тамара Вилич, моята секретарка — представи я професорът.

Никакъв апетит и към Кармайн Делмонико! Усмихна се, кимна и излезе, без да се помайва.

— Две зрели госпожици във вашия екип — отбеляза Кармайн.

— Те са прекрасни, но трудно се намират — каза професорът, който изглежда се опитваше да отложи споменаването на причината за срещата им. — Омъжената жена има семейни отговорности, които понякога изяждат работното й време. А неомъжените се отдават изцяло на работата — например нямат нищо против да останат да работят до късно, без да са предупредени навреме.

— Приятно е да се работи с тях, виждам — каза Кармайн. Отпи от кафето, което беше отвратително. Не че очакваше да е хубаво. Забеляза, че професорът пиеше вода от прекрасната гарафа, въпреки че наля кафе на Кармайн.

— Професоре, слизали ли сте в отделението за животни, за да видите какво откриха там?

Професорът пребледня и заклати драматично глава.

— Не, не, разбира се, че не съм! Сесил ми се обади да ми каже какво е намерил Отис и аз веднага позвъних на комисар Силвестри. Но си спомням, че казах на Сесил да не пуска никого в отделението, докато не пристигне полицията.

— А намерихте ли Отис… Как му е фамилията?

— Грийн. Отис Грийн. Изглежда е получил лека сърдечна криза. В момента е в болницата. Но кардиологът каза, че не е сериозно и ще бъде изписан след два-три дни.

Кармайн остави чашата си с кафе, облегна се на облицования с кретон стол и скръсти ръце в скута си.

— Разкажете ми за хладилника за умрели животни, професоре.

Смит изглеждаше малко объркан и очевидно трябваше да събере цялата си смелост. Може пък тя да не включва справяне с убийство, помисли си Кармайн, а се проявява само при обсъждания на бюджети и работа с разсеяни учени. На колко приема в „Чъб“ ми се е налагало да изслушвам такива екземпляри?

— Ами във всеки изследователски институт има от тях. По-малките ползват тези на най-близките лаборатории. Ние сме изследователи и като се има предвид, че по етични съображения не можем да използваме човешки същества за експерименти, използваме видове, намиращи се по-ниско в еволюционната стълбица от нас. Какво ще е животното зависи от опита — морски свинчета за тестове на кожата, зайци за опити върху белите дробове и така нататък. Тъй като нашите интереси засягат епилепсията и умственото изоставане, а за тях е отговорен мозъка, нашите опитни животни са плъховете, котките и приматите, специално ние използваме макаци. В края на всеки изследователски проект животните се умъртвяват, но изключително хуманно и внимателно, бързам да добавя. Труповете се поставят в специални чували и се прибират в хладилника, където остават до седем часа на следващия работен ден. В този час Отис изпразва съдържанието му в кофа за боклук и го откарва през тунела към Палатата „Паркинсън“, където се намира главното отделение за животни на факултета. Инсинераторът, в който се изгарят всички животински трупове, е част от това отделение, но също така се ползва от болницата, която изпраща там ампутирани крайници и подобни неща.

Начинът му на говорене е много официален, помисли си Кармайн, обяснява сякаш диктува важно писмо.

— Каза ли ви Сесил как са открити човешките останки? — попита.

— Да. — Лицето на професора ставаше все по-изпито.

— Кой има достъп до хладилника?

— Всеки, който влезе в „Хъг“, макар че се съмнявам външен човек да го е ползвал. Малко хора идват тук и всичките се проверяват.