Колийн Маккълоу: Колекционерът на пеперуди

— Сержанти Маршал и Голдбърг. Аз съм лейтенант Кармайн Делмонико — каза той делово.

— Дездемона Дюпре, икономически директор — представи се тя и ги поведе през малкото фоайе, чиято единствена функция очевидно беше да приюти двата асансьора. Но вместо да натисне копчето за нагоре, отвори една врата на срещуположната стена и ги поведе през широк коридор.

— Това е първият ни етаж, на който се намират отделението за животни и работилниците — обясни с акцент, който говореше за произход отвъд Атлантика. Завиха и закрачиха по друг коридор. Тя посочи две врати по-надолу. — Пристигнахме, отделението за животни.

— Благодаря — каза Кармайн. — Нататък ще се оправим сами. Моля ви, изчакайте ме при асансьорите.

Тя смръщи вежди, но все пак се завъртя на пета и изчезна, без да каже дума.

Кармайн се озова в огромна зала, пълна с шкафове и контейнери. На стената срещу служебния асансьор, който беше многократно по-голям от двата във фоайето, бяха наредени високи полици с чистички клетки, колкото да поберат куче или котка. На други етажерки имаше пластмасови кутии с мрежести капаци. В стаята се носеше приятен резлив аромат като в борова гора, под който съвсем леко се долавяше някаква по-неприятна миризма.

Сесил Потър беше привлекателен добре поддържан мъж, висок и строен, с изгладен бял гащеризон и платнени чехли. Кармайн си представи как изглеждат очите му, когато се усмихва, въпреки че сега гледаше сериозно.

През последната година на брожения в обществения транспорт една от най-важните тактики, които Кармайн си бе наложил да спазва, е да е любезен с чернокожите, които среща по работа или в личния си живот. Протегна ръка, здрависа се енергично със Сесил и представи себе си и колегите си, без да се държи обвинително и грубо. Кори и Ейб му бяха верни и в добро, и в зло, затова показаха същата любезност.

— Ето тук — каза Сесил и се приближи до врата от неръждаема стомана с автоматична ключалка. — Не съм пипал нищо, само затворих вратата. — Поколеба се, но реши да рискува. — Ъ-ъ, лейтенант, имате ли нещо против, ако се върна при моите бебчета?

— Бебчета?

— Маймуните. Макаци. Резус говори ли ви нещо? Е, това са те. Те са там вътре и са много неспокойни. Джими не спира да им разказва къде е бил и ги разстройва.

— Джими?

— Маймуната, която д-р Чандра помисли за мъртва и сложи в чувал в хладилника снощи. Всъщност Джими я намери — разкъсал всичко вътре, след като се събудил в тъмнината и усетил, че му е замръзнал задника. Когато Отис — той ми е асистент и момче за всичко — отиде да изпразни хладилника, Джими изскочи и започна да пищи. Тогава Отис я намери и запищя по-силно и от Джими. Погледнах и повиках професора. Предполагам, че той ви се е обадил.

— Къде е Отис сега? — попита Кармайн.

— Доколкото го познавам, сигурно е изтичал у дома при Селест. Тя му е като майка, макар че му е жена.

Вече си бяха сложили ръкавиците. Ейб отмести кофата за боклук далеч от вратата, която Кармайн отвори, а Сесил влезе в стаята на маймуните с напевно къткане.

Една от големите торби все още лежеше в дъното на камерата. Другата беше раздрана точно там, където горната част прилежно бе сгъната върху долната, и разкриваше половин женски торс. Когато Кармайн забеляза размера му и липсата на окосмяване, сърцето му се сви — невръстно дете? О, Боже, само не това! Той не помръдна и не докосна нищо, само облегна рамене на стената.

— Ще изчакаме Патрик — каза.

— Никога не бях помирисвал такова нещо — вони на мърша, която обаче не се разлага — каза Ейб, който умираше за цигара.

— Ейб, отиди да намериш госпожа Дюпре и й кажи, че може да се качи веднага щом униформените пристигнат — нареди делово Кармайн. — Постави ги на всички входове и аварийни изходи. — Като остана насаме с Кори, извърна очи.

— Защо тук? — попита.

Патрик О’Донъл ги осветли.

Носеше модерната титла „криминален патоанатом“ в град, който преди винаги бе имал съдебен лекар без отношение към разследването. Беше се отдал на патоанатомията, защото не обичаше пациенти, които му създават проблеми, и предпочиташе да е криминален патоанатом заради случаите на внезапна или мистериозна смърт. Нищо не можеше да го спре в усилията му да въведе Холоуман във втората половина на XX век и беше успял да прехвърли повечето от задълженията на съдебния лекар на заместника си и да изгради малка империя, разпростираща се на много по-широка територия от обикновените аутопсии. Вярваше в новите достижения на криминалната наука и играеше активна роля във всеки случай, който го заинтригуваше, дори в него да нямаше замесен труп.