Ридли Пиърсън - Жътварят на сърца

— Мога да ви кажа какво не означават. Знаем, че не са телефонни номера, нито пък номера на социални осигуровки. Не са и кодове.

— Тогава? — извика ядосано Болд. — Какво означават тези цифри?

Уотсън се дръпна уплашено назад.

Телефонът иззвъня. Болд вдигна слушалката и се заслуша. После попита:

— Не можеш ли просто да ми го кажеш по телефона? — Замълча за момент и добави: — Тръгвам.

— Какво става?

— Дикси е открил нещо.

Болд прекара колата зад сградата на Медицинския център „Изглед към пристанището“ и потърси място за паркиране. Изминаха пет минути, докато намери място на две преки по-надолу, срещу магазина за бакалски стоки „Щастлив ден“.

Излезе от колата. Покрай него премина някакъв велосипедист и изпръска обувките му. Няколко капки дъждовна вода паднаха върху парче вестник на паважа. Той се вгледа в него и видя, че е рекламна притурка за извънредни полети на американска авиокомпания до Хавайските острови. Имаше нещо, което му беше познато. Загледа се в рекламата и по-специално в самолета. Изведнъж се сети. Отключи колата. Беше толкова изнервен, че изпусна ключовете. Когато най-после даде контакт, включи акумулатора и избра с мобифона кода на полицейското управление. Поиска да говори с Дафи. Тя трябваше да има при себе си мобифон. Вече беше започнал да губи търпение, когато най-после чу гласа й. Той заговори направо:

— Това са номера на полети. Допълнителната колона с числа в съдържанието на компютъра е съставена от номера на полети.

Последва дълга пауза, докато тя проумее какво й беше казал. Пред бакалницата „Щастлив ден“ една жена си купи вестник. Болд продължи:

— Те свързват органите с определени полети, за да ги изпратят в нужния срок до местоназначението. Всичко трябва да бъде уговорено предварително, включително и времето за изпращане.

— Значи има куриер! — каза тя.

— Направи справка за посочените номера в компютъра и ще видим дали сме прави! Запиши си го като първостепенна задача в бележника.

— Не се бави много там — предупреди го тя.

— Познаваш Дикси — каза той. — Когато отрие нещо, има навика малко да позабавя нещата.

— Малко ли? — Тя наистина познаваше Дикси.

Помещенията, в които работеше главният съдебен патолог, се намираха в сутерена на Медицинския център „Изглед към пристанището“. Таваните им бяха ниски. Имаха малко прозорци, а тези откъм улицата бяха съвсем тесни. Чуваше се тихо бръмчене на компютри, шум на вентилатори, жужене на флуоресцентни лампи, приглушен звън на телефони. Дикси поведе Болд към една стая в дъното, където върху табла от неръждаема стомана лежеше изкорменият скелет.

— Костите са чудесно запазени — каза Дикси. — Всички са налице, с изключение на зъбите. Липсва ни долната челюст, а от горната са извадени няколко зъба. Вероятно е използвал отвертка. Не е искал да я идентифицираме. Това ми харесва — каза Диксън. — Значи крие нещо. Подобни усилия винаги ме амбицират още повече. — Той посочи към останките от гръдния кош. — Срязал е шесто и седмо ребро. — Наведе се още повече. — Ето тук и тук, точно над коремната кухина. В края на шесто ребро има много добре запазени следи от инструмента, с който е работил. — Подаде на Болд комплект черно-бели лабораторни снимки, подобни на онези, които му беше показал в „Алеята на джаза“, само че тези бяха с днешна дата — 8 февруари. На един комплект снимки с белези от използвания инструмент беше написано „Питър Блументал“, а на друг — „Джейн Дол“. Белезите си приличаха.

Дикси продължи:

— Изваждането на черен дроб, или жътвата на черен дроб, е една от най-трудните хирургически операции. Изисква се изключителна опитност. Често пъти доставящият хирург прави така наречената „радикална“ жътва. — Той посочи към скелета. — Изважда се много повече тъкан, отколкото е необходимо, като се оставят незасегнати всички кръвоносни съдове, свързани с черния дроб. След това същинската жътва се извършва от хирурга, който присажда органа.

— При мъртъв или жив пациент се прави операцията? — попита почти шепнешком Болд.

— Не мога да говоря със сигурност за времето непосредствено преди операцията — каза Диксън, като продължаваше да гледа в зеещата дупка на гръдния кош. — След нея обаче човекът без съмнение е мъртъв.

Диксън прекоси стаята и се върна с няколко стъкленици. Нареди ги така, че да бъдат добре осветени от лампата, и бързо заговори:

— Следващото парче от мозайката беше да фиксираме времето. За да я идентифицираме, трябваше да определим колкото е възможно по-точно, кога е починала, т.е. кога е била погребана — поправи се той. — Така можем да я търсим сред обявените за изчезнали през този период. Как понасяш такива неща като дървеници, ларви и бели червеи? — Преди Болд да успее да му отговори, той каза: — Неприятно ми е, когато някой се раздрайфа из тези тесни помещения.