Ридли Пиърсън - Жътварят на сърца

Диксън застана пред компютъра.

— Вляво на екрана имаме фронтално изображение на черепа, който открихме при реката. Вдясно — фронтално изображение на някоя си Пеги Шулте. Тя е изглеждала твърде обикновено. Не е била от шумните, не се е занимавала прекалено с външността си. Госпожица Шулте е изчезнала в района на река Толт преди две години, а не преди четири. Окръжната полиция подозираше, че това са нейните останки, но я да видим?

Снимката на Пеги Шулте беше наложена върху черепното изображение, но не пасваше. Формата на главата беше съвсем друга. Диксън извърши няколко манипулации, опитвайки се да натамани двата образа.

— Както и да се опитваме, вижда се, че образите не съвпадат — каза развълнувано той. — Нали виждаш? Няма начин черепът, който изровихме, да принадлежи на Пеги Шулте.

Болд се премести на ръба на стола. „Разнищваме живота на хората до костите им, помисли си той, само и само да си обясним защо са починали.“

— Коя е тя? — попита Болд, изгубил търпение.

Диксън извърна рязко глава от екрана. В очите му проблеснаха пламъчета. Отново зачука по клавиатурата на компютъра. Образът на Шулте изчезна и бе заменен с друго, още по-обикновено лице. В долния край на снимката имаше номер. „Колко ли хора изчезват безследно всяка година?“ — запита се Болд. Бяха толкова много, че полицията и ФБР актуализираха списъците си всяка година, за да отворят място за по-новите случаи. Тези хора, повечето от които бяха млади жени, почти сигурно бяха мъртви.

Дикси наложи цветната снимка върху черепа и каза:

— От единадесетте тя е номер осми.

Образите си паснаха като ръка в ръкавица. Диксън описа това съвпадане с технически термини. Когато докосваше екрана, пръстите му предизвикваха искрици от статично електричество. Болд не слушаше. Снимката струваше повече от хиляди думи. Беше една и съща жена. Диксън гордо заключи:

— Жената е изчезнала, когато е работела в района на Сиатъл преди петдесет и един месеца. Времето съвпада. Нещо повече, сведенията за зъбите й, които получихме тази сутрин по факса, показват, че имала пломби на същите горни зъби, които са били извадени впоследствие от челюстта на жертвата. Този човек щеше да постъпи по-умно, ако беше махнал и няколко други зъба. Сега по заобиколен път той фактически ни помага да я идентифицираме.

— Само защото е извадил няколко зъба? Как така?

— Като е извадил същите девет зъба. — Той посочи към Болд. — Знаех си, че ще ме попиташ, гъди, гъди. Аз обаче съм се подготвил за такъв въпрос! — Извади лист от джоба на ризата си. — Обадих се на един приятел математик от университета и го попитах за степента на вероятност същите девет зъба да бъдат и пломбираните. Готов ли си за това? — Той си сложи очилата и прочете: — Вероятността е двадесет и осем милиона четиридесет и осем хиляди и осемстотин. Ерго, има вероятност тя да е единственият такъв случай в този град. Лу Болд, запознай се с Ана Ферагот.

— Ана — каза Болд и се наведе напред. Сложи ръка на рамото на Диксън: — Винаги си бил един копелдак, който не пропуска и най-малката подробност.

— Такава ми е работата. — Дикси приближи още повече лицето си до екрана и каза с уморен, но изпълнен с гордост глас: — Жътварят те е държал четири дни, преди да те погребе. Защо? Извадил е черният ти дроб — за кого? Можеш ли да ни помогнеш? Познаваш ли убиеца си, или не?

От снимката на Ана Ферагот се виждаше, че е била привлекателна млада жена с руса коса и нежни очи.

— Сигурно си мислиш, че съвсем сме те забравили — каза Болд.

— Пак позна — отговори д-р Роналд Диксън.

Елдън Тег прегърна жена си и я целуна вместо поздрав. Въпреки налегналите го грижи беше спокоен. Не можеше да си позволи да загуби контрол. Тази работа беше за дребните хорица. Когато усещаше, че започва да става неуверен, той се бореше с това чувство и го преодоляваше. Силата означаваше всичко.

— Харесва ми как са те подстригали — каза му Пеги. — Ще изглеждаш добре на партито.

Очите й искряха. Той знаеше какво означава за нея това парти. До преди няколко дни то бе до известна степен важно и за него, но сега?

През последните няколко години даряваше всеки цент от парите от жътвите за изкуство — главно за балет и музика. Това бяха големи суми. Така се чувстваше още по-доволен от работата, която вършеше. Спасяваш живот и даваш нещо на обществото. Какво по-добро от това?

С парите от жътвата на сърце нещата бяха съвсем различни. Чувстваше се на кръстопът, в който се пресичаха миналото и бъдещето, а настоящото му изглеждаше като сън, като нещо преходно. Ставаше въпрос за много пари — за стотици хиляди долари. Бяха достатъчни, за да си откупи правото на лекарска практика, ако ги дадеше, където трябва. Неговото минало и настояще — пречките, които му създаваше полицията — сега го тласкаха към бъдещето така неумолимо, както вятърът носи платнохода към непознати води. Трябваше да уточни плановете си. Бъдещето се приближаваше. С всяка стъпка настоящата му същност оставаше назад. Като че ли се състоеше от две личности и виждаше как досегашното му аз остава някъде назад в далечината. Израстването означава промяна, припомняше си той и се опитваше да не мисли за предизвикателствата, пред които трябваше да се изправи съвсем скоро. Тази жена, тази къща и това съществуване сега принадлежаха на другия човек — личност, която му беше напълно непозната.