Ридли Пиърсън - Жътварят на сърца

Спомените го връхлетяха като бучащите води на реката. Този гроб беше тайната, с която Мейбек го държеше през последните четири години. Тег си спомни съвсем ясно деня, в който се случи това.

Ана беше забравила да заключи една от клетките на кучетата. За разлика от Памела, която имаше верен усет за повечето неща, тя не смееше да се доближи до кучетата, „не говореше“ езика им и не можеше да ги командва нито с думи, нито с жестове. Беше нападната в гръб, а Тег беше доста далеч, за да я чуе. Когато най-после чу писъците й, беше твърде късно. Но най-важната част от тялото й беше оцеляла. Не можеше да си позволи такова прахосничество.

След жътвата трябваше да се отърве от останките й, ако не искаше да отговаря на въпроси, за които нямаше убедителен отговор. Беше докарал тялото тук, избра специално мястото за гроба, което според него гарантираше абсолютна тайна, а близостта до водата обещаваше пълно и цялостно разлагане на трупа. Но този ден допусна грешка, защото пренебрегна строежа на електрическия далекопровод на около километър оттук. Един млад мъж на име Доналд Мейбек работеше на върха на висок стълб за Северозападната електрическа компания. Оттам наблюдаваше това толкова уединено място.

Имайки опита от улицата, Мейбек бързо отиде с колата не в полицията, а до мястото, където копаеше Тег. Предложи му да си мълчи срещу заплащане. Това неприятно партньорство продължаваше и до днес.

А сега полицията беше разкрила тайната! Какво правеше Мейбек? Дали не беше сключил сделка с ченгетата?

Няколко минути Тег караше колата с голяма бързина, като се стараеше да се отдалечи колкото е възможно повече от мястото, сякаш се надяваше да се измъкне от миналото си. Не обръщаше внимание накъде кара и накъде завива. Пред очите му все още зееше ямата на брега на реката. Не искаше да се връща назад, а и не познаваше достатъчно добре района. Трябваше да премисли толкова много неща, да спори с толкова много вътрешни гласове, че изобщо не можа да се концентрира. Всяка мисъл му действаше като експлозия. Всяко възможно обяснение го караше да изпада в ужас.

Беше затворил прозорците на колата и смрадта от разлагащото се тяло стана непоносима. Спря отстрани на пътя и хукна към храстите да повръща. От миризмата ли беше, или от нервите? Не си спомняше да е повръщал през последните двадесет години. Какво ставаше с него? Вече не се познаваше.

И какво щеше да прави с това нещо отзад?

Може би все пак трябваше да накладе един голям огън.

Провесил Майлс на врата си, Болд откри Шосвиц във фитнесцентъра. Тук предлагаха всичко — от басейн до стаи с най-съвременна електронна техника. Центърът се намираше само на няколко преки от „Блъдлайнс“ и Болд неволно се замисли за двадесет и осемте младежи, които, преди да попаднат в ръцете на жътваря, бяха минали през агенцията за кръводаряване. Сиатълската полиция имаше договор с фитнесцентъра, благодарение на който полицаите и цивилните служители използваха съоръженията с намаление. Болд спря пред залата за вдигане на тежести; мъже на средна възраст пъшкаха и се потяха под щангите. Когато мина покрай залата за степ аеробика, видя млади, стройни жени, облечени в бодита. Огледа ги с интерес, рискувайки да го вземат за воайор. Тези хора нямаха вид на уморени — изглеждаха твърде добре. Ако някой се нуждаеше от аеробика, това беше той. Но по-скоро би умрял, отколкото да стои по фланелка и къси гащи в подобна компания.

Беше дошъл тук, въоръжен с най-новите доказателства, за да иска помощ от Шосвиц. Лейтенантът, който по принцип се отнасяше скептично към издирването на жътваря и винаги беше нащрек да не би нещо да навреди на положението му в управлението, нямаше да се предаде лесно. Болд искаше само едно — той да се обади на един телефон. Единствен Шосвиц имаше нужните връзки с американските имиграционни служби. Но ако директно го помолеше, сигурно нямаше да успее. Трябваше да го надхитри, да го подтикне сам да се обади, да направи така, че Шосвиц сам да предложи да разговаря с тях.

В коридора на третия етаж имаше три врати. На тях с компютърни букви беше написано: ГОЛФ, ТЕНИС, БЕЙЗБОЛ. Нямаше нужда да гадае зад коя се намираше Фил Шосвиц. Болд почука, влезе и спря като закован. Стаята беше малка и тъмна. Стоеше пред бейзболното игрално поле на „Янки Стейдиъм“. Накъдето и да погледнеше, виждаше екрани. Наситеното зелено на игралното поле се простираше на стотици метри пред него, а на фона на въображаемото небе се извисяваха трибуните. Играчът — Шосвиц — стоеше в оградено с телена мрежа пространство. Беше боядисана в черно, за да се слива с тъмнината в стаята. Питчърът 4 4 Играчът, който хвърля топката. — Б.пр. изглеждаше поразително реален, застанал на маунда 5 5 Възвишението, от което се хвърля топката. — Б.пр. .