Ридли Пиърсън - Жътварят на сърца

Затича се към гаража, порови из медикаментите в хладилника на джипа. Единствените опиати, които намери там, бяха за венозна употреба. Но все пак успя да намери хапчета валиум, и то в достатъчно големи дози. Взе две капсули и побърза да се върне в кабинета, като внимателно избягваше да не го забележат от столовата.

— Няма за какво да се безпокоиш, обещавам ти — каза той, като се върна. Подаде й хапчетата: — Вземи това, ще ти помогне да се отпуснеш.

— Не, благодаря.

— Вземи ги! — Той й подаде чаша с шампанско. — Ще те успокоят. За всяко нещо си има лек. И си иди вкъщи. Вдигни краката си на високо.

Тя разгледа хапчетата.

— Това е голяма доза валиум.

— Довери ми се.

— Бих предпочела…

— Памела, вземи лекарството!

Тя лапна хапчетата и отпи от шампанското.

— Карай право вкъщи. Яла ли си нещо?

Тя кимна.

— Добре. Карай право вкъщи за по-голяма сигурност, въпреки че няма да ти подействат по-рано от 45 минути. Вземи гореща баня и се отпусни. Ще говорим сутринта. Разбрахме ли се? — Повдигна брадичката й с пръст и я загледа в очите. — Добре направи, че дойде тук. Не ти се сърдя. Важното е да се гледа на нещата в перспектива. Не трябва повече да разговаряш с полицията. В никакъв случай. Само ще се опитат да те объркат. Не трябва да им позволяваш. Чуваш ли ме, Памела?

Тя отново кимна.

— Така. Някакви други проблеми?

Памела поклати глава. Изглеждаше малко ядосана и малко тъжна. Сигурно не искаше да вземе хапчетата. А може би причината беше друга? Не беше сигурен.

— Върви — каза той и й подаде ръка.

Тя не отговори. Беше я наранил. Е, валиумът щеше скоро да оправи нещата.

Той я изпрати до входната врата и тя изтича в дъжда към колата си. Тег чу зад себе си безгрижния шум, който вдигаха гостите. Можеше ли да издържи вечерята с тези хора при сегашното си състояние? Имаше ли друг избор?

Дафи седеше зад волана на своята хонда прелюд и си записваше нещо в бележника на оскъдната светлина, която идваше от лампата на крайбрежната улица. Изведнъж видя Памела Чейз да бърза в дъжда и да се качва в колата си.

Чувстваше се неспокойна, изолирана, ядосана и дори малко уплашена. Решението на Шосвиц да намали рязко броя на полицаите, занимаващи се със случая, можеше да струва живота на Шарън. Нещата отиваха натам. Политическият натиск във връзка с убийството на булевард „Сейфуей“ беше твърде силен, за да му се противопостави. От цялата тази работа щеше да загуби Шарън. Дафи беше бясна, че в момента не може да измисли нищо друго, освен да стои в колата и да си води бележки. Крайно време беше да направи нещо.

Памела включи двигателя. Фаровете осветиха гъстата растителност, която отделяше къщите с изглед към езерото от съседите им. Къщата на Тег беше внушителна със сводестите си прозорци, истинската кула и назъбената стена по протежение на покрива, която още повече я оприличаваше на замък. Беше покрита с червени аспидни плочи, имаше два комина и ветропоказател. Пред такива къщи обикновено стояха не волва и чероки, а ягуари и биймъри. Техните собственици имаха най-малко по още една къща в северозападното крайбрежие, децата им ходеха в събота на църква, облечени в дрехи от магазините на Ралф Лорън, честваха двадесетгодишни юбилеи, членуваха в частни клубове и правеха дарения на политическите партии. Това бяха хора, с които полицаят трябваше да бъде внимателен, ако не искаше да си навлече неприятности, а те знаеха как да му ги причинят.

Как да постъпи — да последва Памела Чейз или да чака Тег. Когато Памела пристигна тук няколко минути след нея, тя се поздрави за успешния завършек на разпита, на който беше подложила тази жена. Надяваше се тъкмо на такава реакция след натиска, който й оказа — да побегне при Тег. В бележките си беше отбелязала точно часа, в който пристигна момичето, продължителността на посещението и времето на заминаването й. В съда нямаха да могат да я обвинят в никакви технически неточности. Но смяташе добре да се подсигури. Какво обаче да прави сега?

Нетърпението я подтикваше да я последва. Потисна това желание, убедена, че не Памела Чейз, а Тег или Мейбек са отговорни за задържането на Шарън. Предполагаше, че за да предпази себе си, Тег използва за тази работа Мейбек. Болд имаше задачата да следи Мейбек. Памела беше вдигнала под тревога Тег, а сега може би той щеше да задейства Мейбек, който, от своя страна, да заведе Болд при Шарън.

Тя погледна часовника си. След четири часа, в полунощ, щеше да бъде 10 февруари, денят, посочен в компютъра за жътвата на Шарън. По-вероятно беше това да стане по някое време сутринта. Щеше да се бори с дрямката, за да остане будна. Страшно й се искаше да има връзка или по радиостанцията, или чрез клетъчния телефон. Липсата на средство за комуникация я измъчваше най-много.