Ридли Пиърсън - Жътварят на сърца

Снима пожарния кран, който сега изпълняваше ролята и на паметна плоча. „Има нещо показателно в това, че Мейбек се удари тъкмо в пожарния кран“, помисли си Болд и направи още една снимка. Там, където може би вече беше пристигнал, този човек щеше да гори във вечен огън.

Електронното устройство за повикване иззвъня. Надяваше се, че е Дафи с новини за Памела Чейз и Тег. Измъчи се, докато разбере как се изключва, но накрая успя да натисне съответния бутон. Отиде в колата и се обади по клетъчния телефон. Съобщението беше от Ла Моя, който беше изоставил разследването на убийството при „Сейфуей“. Той знаеше как да се измъква от такива работи. Правеше го с достойнство. Нямаше никакво съобщение от Дафи. Това го обезпокои. Телефонистката му прочете съобщението. То гласеше: „В административната сграда в 20:00 часа“.

Болд погледна часовника си. Беше 19 и 45.

Скочи в колата и потегли. Хората на Дикси му викнаха нещо, но Болд не ги чу. Дони Мейбек вече не го интересуваше.

Облечен в тъмносин блейзър, бяла риза и разноцветна италианска връзка, Елдън Тег наблюдаваше със задоволство как гостите му се забавляват. Обичаше да бъде домакин, да се грижи за тях, въпреки че дълбоко в себе си презираше претенциозността на тези хора. Пеги даваше вечеря в чест на Управителния съвет на операта. Петима от техните единадесет гости бяха членове на съвета с право на глас. Между тях бе и неговият председател Байрън Ендикот. Въпреки проблемите на Мейбек с полицията и собственото му разкритие, свързано с гроба на Ана Ферагот, Тег присъстваше на вечерята. Разчиташе на план, който вече бе в ход след един телефонен разговор с Ванкувър. Жътвата щеше да бъде извършена утре сутринта. Тег лично щеше да достави органа. По обяд имаше запазено място за полета през Мексико сити за Рио де Жанейро. С живота на ветеринарен лекар беше свършено. Щеше да пристигне в Рио с парите на Уон Кей и да има достъп до няколко банкови сметки в този град. Ако действаше бързо, парите можеха да бъдат преведени там, преди нищожествата да разберат как се произнася името му. С тези пари щеше да си осигури правото да практикува като хирург, извършващ операции по присаждане на органи. Щеше да започне нов живот.

Един глас в него му казваше, че това е илюзия, че фантазира. Всичко изглеждаше прекалено просто, нещата се нареждаха прекалено добре и прекалено лесно. Въпреки това се опитваше да се убеди, че хората непрекъснато правят подобни неща. Четеше за такива случаи във вестниците. Изпълнителни директори изчезваха с целия пенсионен фонд, секретарки се покриваха безследно заедно с босовете си, домакини теглеха всичките пари от общите сметки със съпрузите си и за тях повече не се чуваше нищо. Нужни бяха малко повече смелост и бързи решения.

Мислите му се съсредоточиха върху предстоящата операция и собственото му бягство. Всичко, което се изискваше от него, беше през следващите няколко часа да се прави на напълно нормален, да заблуди всички, а утре на обяд вече щеше да пътува към новия си живот. Така ставаха тези работи.

— Кои работи? — попита жената пред него.

Беше ли казал нещо? Да не би да изказваше гласно мислите си?

— Извинете, не ви чух? — попита той, като се опитваше да си спомни името й. Парченце от гъба в ъгълчето на устата й му пречеше да се съсредоточи.

— Какво е това? — попита тя и отстрани със салфетката си гъбата.

Погледът на Тег се плъзна по гърдите й. Бяха изложени на показ и всеки можеше да им се радва. В тази стая имаше повече силикон, отколкото ордьоври и повече басти, отколкото в шотландска пола.

Жена му му даде знак, така че гостенката им да я види. Тя беше истински спасител! Той се извини и се отправи към нея.

Пеги изглеждаше блестящо, въпреки че не се чувстваше съвсем удобно в японското кимоно, толкова плътно прилепнало около бедрата и коленете й, че се движеше като спънат кон. Колкото и да се бяха старали, повечето от другите жени не можеха да се сравняват с нея.

— Т. Дж. има проблеми с компанията, но миналия месец спечелил състезанието на голф за аматьори в Скотсдейл — прошепна жена му, докато минаваше със ситни стъпки покрай него. Отправи се към масата с шампанското и размени няколко думи с един от сервитьорите с бели ръкавици.

Тег не беше в течение на клюките във висшите кръгове. Години наред с Пеги бяха полагали усилия, за да бъдат допуснати в тази среда. Обаче сега, когато вече ги бяха приели, всичко му изглеждаше абсолютно фалшиво, особено пък в момента, когато трябваше да вземе такива съдбоносни решения и бе изправен пред проблеми, които можеха да го доведат до катастрофа. Бяха купили правото си да бъдат сред това общество, като пръскаха парите от жътвите за изкуство — за балет, за опера, за да ги забележат и да станат част от тази среда. Смехотворни глупости. Какво ли щеше да каже Пеги, ако разбереше, че нейният съществен принос за изкуството идва не от работата му в клиниката, а от изваждането на бъбреците на малолетни скитници?