Ридли Пиърсън - Жътварят на сърца

— Присаждане на органи — отговори Болд.

Тя кимна.

— Трансплантационна хирургия. Милингфорд се съгласи да ни разкаже по-подробно, но не и по телефона. Не обича телефоните.

Болд схвана за какво става дума.

— Искаш Шосвиц да ти разпише командировъчно, нали?

— Ти си чудесно ченге — каза му тя. — Поставихме клиниката и къщата на Тег под наблюдение. Веднага ли ще тръгнеш?

Той скочи на крака. Деляха ги само сантиметри. Стори й се, че се кани да я целуне. Вътрешно се надяваше, че поне ще я прегърне, но моментът отмина. Болд изхвърча от стаята и се затича към кабинета на лейтенанта.

— Лейтенант! — викаше той. — Открихме го!

Къщата на д-р Стенли Милингфорд, облицована с боядисани в сиво дъски, се беше сгушила в края на гората от гигантски кедри и борове. Оградата беше от железни колове, с каменни колони на входната врата. Покритата с чакъл алея за паркиране беше във формата на подкова. Напомняше й английско провинциално имение.

Дафи слезе от таксито и се запъти към високата порта. Слънцето грееше ярко, но не беше топло.

Госпожа Стенли Милингфорд се представи с името Марион. Наближаваше седемдесетте и имаше бледи сини очи. Беше облечена в костюм за езда и носеше високи черни лачени ботуши. Въведе Дафи в уютен хол с камина, в която гореше огън. По напрегнатото изражение на лицето й личеше, че не одобрява намерението на Дафи да безпокои съпруга й. Предложи й чай и излезе да го приготви, преди тя да успее да й отговори.

Милингфорд влезе, подпрян на бастун. Беше облечен в син блейзър, панталони в цвят каки, бели чорапи и чехли от рипсено кадифе. От джоба на карираната му риза се подаваха чифт очила с дебели стъкла. Косата му беше побеляла, а очите бяха със същия цвят като на жена му. Покани Дафи да седне на канапето и се настани в едно кожено кресло близо до камината. Постави болния си крак на една табуретка и сложи бастуна до себе си.

— Съжалявам, че ви накарах да биете толкова път до тук.

Тя не отговори. Имаше вид на човек, който не обича да прекъсват мислите му.

— Вашето поколение предпочита повече телефоните…

Имаше американски, а не канадски акцент, но тя нямаше намерение да го пита за това.

— Елдън Тег — каза той.

— Да.

— Става дума за жътва на органи, нали? — Погледна към огъня. — За кои органи по-точно?

— За бъбреци, за бели дробове. Според нас най-вече за бъбреци. На две от жертвите бъбреците липсват.

— Жертви?

— Най-малко трима от донорите са починали вследствие на кръвоизливи.

Той леко пребледня. Лицето му се опъна.

— Накарали са го да напусне медицинския институт — напомни му тя.

— Да. — Стана по-съсредоточен. — Човек като Елдън Тег не се забравя лесно. Хора с такива способности са рядкост и затова се открояват от останалите. Нямам предвид само таланта. В Института по медицина има много талантливи и умни студенти, но тези, които съчетават и двете качества, са малко. От такава комбинация се получава нещо по-съвършено, наречете го както искате — съзидателност, увереност в собствените сили, то просто се набива в очи. Елдън Тег имаше най-сигурните ръце, които съм виждал някога. Блестящо чувство за контрол. Имаше око за тази работа. На много хора то липсва. О, те могат да изкълват всички учебници, да те засипят с техническа информация, но нямат поглед. Един хирург трябва да вижда нещата. Да вижда не само това, което оперира, но и всичко останало. Елдън Тег беше способен на това и в допълнение имаше ръцете си. Виждаше се, че има и нещо друго — амбиция. За него обучението протичаше твърде бавно. Усещаше големите си възможности. Искаше да постигне всичко, и то бързо. Нещо повече, искаше преподавателите да го признаят за равен с тях. Това си личеше. Той беше особнякът, разглезеното дете и страдаше от това.

Съпругата на Милингфорд влезе, като буташе пред себе си количка на колелца. На нея имаше кана за чай, чаши и чинийки, лимонов кейк, покрит с маково семе, и подложки за чаши.

— Много съжалявам, но ще трябва да се обслужите сами. Трябва да посетя един болен бухал — обясни тя и излезе.

Дафи наля чай и на двамата и му отряза парче кейк.

Той задъвка кейка, загледан в камината.

— Познавате ли Тег?

— Не.

— Проблемът му, а това е проблем на почти всички хирурзи, е неговото его. Той е самонадеян. Обича да се налага, особено на хората около него. Това си има и своите плюсове — стремеше се да държи положението в свои ръце, а това чувство за лидерство е важно за хирурга. Хирургът трябва да контролира положението. Всички трябва да съзнават, да чувстват това. — Погледна към нея. — Тук той успяваше да се наложи. Искам да ви разкажа за инцидента, който стана причина да го изключат от института. Трябваше да правим сърдечна операция. Тег асистираше. Забави ме една операция в другия край на града. Пациентът беше много зле — имаше опасност да го изпуснем, а мен ме нямаше. Тег казал на медицинските сестри, че съм дал разрешение да започват без мен. Излъгал ги. Такъв разговор между нас не е имало. Но както ви казах, той имаше авторитет пред сестрите и те се подчинили. Тег поел пълната отговорност. Беше присъщо за него.