Крис Картър - Хищникът

Карлос се намръщи и погледна партньора си.

— Предполагам, че смяната ти е свършвала, когато са ти се обадили — рече Хънтър.

— Да. — Полицаят прокара два пръста по мустаците си.

Робърт дръпна ципа на гащеризона.

— Е, полицай…

— Дониковски.

— Е, добре, полицай Дониковски, сега вече може да изпълниш задължението си на пазач на нощен клуб. — Той кимна към вратата.

Гарсия се подсмихна.

Първата стая беше широка четири и половина метра и дълга шест метра. И нейните стени бяха изрисувани с графити. На пода се сипеше дъжд през прозорец без стъкла вляво от вратата. В единия ъгъл бяха натрупани изхвърлени консерви и опаковки от храна и стар сламеник. Подът беше осеян с боклуци. Робърт не видя кръв никъде.

Познатата силна светлина от прожектора на криминалистите струеше от следващата стая, откъдето се чуваха и приглушени гласове.

Докато се приближаваха до вратата, Хънтър долови смесица от миризми — предимно на застояла урина, мухъл и отпадъци, характерни за всяка стара, порутена сграда, понякога използвана от скитници. Имаше обаче и четвърта, по-слаба миризма, не като противната смрад на разлагащ се труп, а на нещо друго. Познаваше този мирис. Спря и подуши въздуха няколко пъти. С периферното си зрение забеляза, че партньорът му прави същото. Карлос пръв разпозна миризмата. Последния път, когато я беше помирисал, повърна веднага. И този път не беше по-различно.

Втората стая беше по-малка от онази, в която бяха влезли, но еднаква по форма и състояние на разруха — издраскани с графити стени, прозорци без стъкла, купчини боклуци в ъглите и всевъзможни отпадъци, разпръснати на пода. Доктор Хоув и Майк Бриндъл стояха до врата в отсрещната стена, водеща към трета стая. На пода до тях беше поставен същият преносим тактически рентгенов апарат, който бяха използвали в мазето на детската градина в Гласъл Парк. На три крачки вляво от рентгена лежеше по гръб гола мъртва брюнетка от бялата раса. Хънтър видя отдалеч дебелия черен конец, използван за зашиването на устата и долната част на торса. Около трупа имаше съвсем малко кръв.

— Къде е Карлос? — попита съдебната лекарка. — Мислех, че те чака навън.

Робърт не отговори. Беше затаил дъх и не помръдваше. Стоеше абсолютно неподвижно, вперил очи в лицето на брюнетката. Кожата й беше придобила лек морав оттенък и това показваше събиране на кръв. Също като на предишните две жертви, долната част на лицето й беше подута от шевовете на устата. Ала въпреки това в нея имаше нещо познато. Почувства, че кожата му пламва, когато организмът му се изпълни с приток на адреналин.

— Робърт — извика патоанатомът.

Очите му най-после се фокусираха в нея.

— Добре ли си?

— Да.

— Къде е Карлос? Мислех, че е с теб.

— Тук съм — отговори Гарсия, който в същия миг влезе в стаята. Изглеждаше по-блед, отколкото преди минута. Странната лека миризма, която бяха доловили навън, беше по-силна в помещението. Той вдигна ръка към устата си и потръпна, докато се бореше стомахът му да не изригне отново.

Хънтър мълчаливо се приближи до трупа и приклекна. Лицето на жертвата беше започнало да подпухва. И без да я докосва, той разбра, че трупът е напълно вкочанен. Беше мъртва най-малко от дванайсет часа. Очите й бяха затворени, но чертите й изглеждаха познати — носът, очертанията на скулите, формата на брадичката. Робърт се наведе и огледа ръцете и пръстите й. Ноктите й бяха счупени или нащърбени. Въпреки моравото оцветяване на кожата й не видя големи хематоми. Нямаше и порезни рани или охлузвания. Подуването на тялото й не се дължеше на физическо насилие.

Робърт заобиколи от другата й страна. На дясното й рамо имаше едноцветна племенна татуировка.

Гарсия също оглеждаше трупа, запушил с ръка носа и устата си.

— Знаеш ли коя е тя? — попита доктор Хоув, като забеляза, че Хънтър непрекъснато поглежда лицето й. — И тя ли е художничка от списъка ти с изчезнали хора?

Карлос поклати глава.

— Мисля, че не съм я виждал. Лицето й е подуто, но май не беше в списъците.

— Не е художничка — отговори Робърт и се изправи, — а музикантка.

Гарсия отмести очи към лицето на жертвата и се намръщи. Беше разгледал добре снимките на Катя Кудрова, след като Хънтър му разказа за нея. Жената на пода обаче не приличаше на Катя.

— Не е Катя Кудрова — каза Робърт, който прочете мислите на партньора си.

Карлос се намръщи още повече.

— Познаваш ли я? — попита.