Крис Картър - Хищникът

Бяха изминали точно седем дни, откакто бяха намерили трупа на Лора Мичъл. Тялото на Кели Дженсън беше открито три дни по-късно, а сега имаше и нова неидентифицирана жертва. С доктор Уинстън и младия съдебномедицински асистент, загинали в експлозията в залата за аутопсии, жертвите ставаха пет за една седмица. Докато разследването се движеше със скоростта на охлюв, убиецът се разхождаше на свобода.

Хънтър отиде в кухнята, наля си чаша вода и я изпи на големи глътки, сякаш се опитваше да угаси пожар. Потеше се обилно, все едно беше пробягал десет километра. Взе мобилния си телефон и набра номера на Уитни Майърс, а после се приближи до прозореца на хола. Дъждът беше спрял преди десетина минути. Небето беше облачно и мрачно. Нямаше нито една звезда.

— Ало… — Майърс отговори след първото позвъняване.

— Не е Катя — с натежал глас каза Робърт.

— Сигурен ли си?

— Да.

Последва неловко мълчание.

— Знаеш ли коя е? — настоя Уитни. — В списъка ли е на „Изчезнали лица“?

— Не, но ми се струва позната.

— Позната? В какъв смисъл?

— Мисля, че съм я виждал, но не се сещам къде.

— В полицейска обстановка?

— Не.

— В съда? Свидетел? Потърпевш?

— Не, на друго място.

— В бар?

— Не знам. — Той прокара пръсти през косата си и ги задържа на врата си, несъзнателно проследявайки контурите на грозния си белег. — Мисля, че не я познавам, нито съм я виждал на улицата или по барове. Виждал съм нейна снимка, може би в списание или реклама…

— Известна ли е?

— Не знам. Може да греша. Мъча се да си спомня, но съм адски уморен.

Майърс не каза нищо.

Робърт се отдалечи от прозореца и започна да крачи из хола.

— Ако ми дадеш нейна снимка, може да ти помогна — предложи тя.

— Никой няма да я познае от снимките на местопрестъплението. Мъртва е от повече от дванайсет часа. Убиецът я е оставил там вчера или предишния ден. Провървя ни, че един бездомник е искал да се подслони на мястото тази вечер, иначе щеше да се е разложила, докато я открием. — Хънтър спря до библиотеката и разсеяно разгледа заглавията. Очите му се спряха на петата книга на най-горната лавица. — По дяволите!

— Какво стана?

Той прокара пръсти по гръбчето на книгата.

— Сетих се къде съм я виждал.

Робърт трябваше да чака до седем и половина сутринта, за да разбере със сигурност коя е последната жертва. Централният филиал на обществената библиотека в Лос Анджелис на Западна пета улица лесно можеше да се нарече вторият му дом, защото прекарваше много време там. Отваряха в десет сутринта, но той познаваше повечето служители и знаеше, че една от тях, Мария Торес от Архивите, винаги отива на работа много рано.

Оказа се прав. Беше виждал лицето на жертвата. Беше минавал покрай снимката й много пъти, докато отиваше в отдел „Изкуство, музика и развлечения“ на втория етаж в библиотеката. Единият й аудиодиск, „Стъпване на пръсти“, беше поставен на средната лавица в изложбата „Ние препоръчваме“ в секцията за джаз. Изложбата гледаше към главния коридор и показваше черно-бяла снимка в едър план на лицето й.

От библиотеката Хънтър отиде в моргата двайсет минути след като доктор Хоув му се обади и му каза, че е приключила с аутопсията. Гарсия вече беше там.

Съдебната лекарка беше изтощена. Никакъв грим не можеше да скрие тъмните сенки под очите й, които сякаш бяха хлътнали по-навътре в черепа й. Кожата й беше бледа, сякаш не беше виждала слънце от месеци. Раменете й бяха прегърбени, все едно й беше трудно да носи някакво невидимо бреме.

— Като гледам, никой от нас не е спал много — отбеляза Карлос, когато видя натежалите клепачи на партньора си, който се приближи до тях на входа на залата за аутопсии. — Звънях ти вкъщи…

— Бях в библиотеката — отвърна Робърт.

Гарсия направи гримаса и погледна часовника си.

— Свършиха ли ти се книгите у дома?

— Знаех си, че съм виждал жертвата. Името й е Джесика Блек. — Той извади компактдиск от джоба си.

Карлос и доктор Хоув погледнаха обложката.

— Вътре има още една снимка — добави Робърт.

Патоанатомът измъкна брошурката и я разгърна.

Там имаше снимка на Джесика в цял ръст, облегнала се на тухлена стена. Китарата й беше подпряна до нея. Беше с черна риза без ръкави, сини дънки и черни каубойски ботуши. Татуировката на дясното й рамо се виждаше ясно. Доктор Хоув веднага разбра, че татуировката е абсолютно същата като на мъртвата жена на масата за аутопсии. Беше я гледала достатъчно дълго.