Крис Картър - Хищникът

— Струва ми се позната. Виждал съм я, но не мога да си спомня къде.

— Тогава откъде знаеш, че е музикантка? — попита Майк Бриндъл.

— Има мазоли на възглавничките на пръстите на лявата ръка освен на палеца, където мазолът е на първата става.

Бриндъл се колебаеше.

— Получават ги музикантите, които свирят на струнни инструменти — обясни Хънтър. — Онези на върха на пръстите са от натискането на струните, а на ставата на палеца е от плъзгането на ръката нагоре и надолу по грифа, например на цигулка, виолончело, китара или контрабас.

Доктор Хоув кимна.

— Единият ми лаборант се учи да свири на китара и все се оплаква, че пръстите адски го болят. И непрекъснато бели разкъсаните кожички около ноктите си.

Робърт се обърна и погледна към стаята, от която беше дошъл.

— В тази стая ли е намерена?

Бриндъл кимна.

— Точно на мястото, където е сега. За разлика от жертвата в Гласъл Парк сега не е необходимо да я обръщаме по гръб, за да използваме рентгена. Няма следи някой да е докосвал трупа.

Хънтър огледа тавана и стените.

— Какво има в следващата стая?

— Същото като тук и предишното помещение — отвърна доктор Хоув. — Графити и боклуци.

Робърт се приближи и отвори скърцащата врата. Прожекторът на криминалистите беше силен и осветяваше и следващата стая.

— Няма ли легло, маса, тезгях или нещо друго? На пода ли е била оставена?

— Не — поясни Бриндъл, вдигна глава и отмести поглед към тавана. — Горе.

Хънтър отново надникна в третата стая. Стълбището беше до стената вляво от вратата.

— Изпратих горе двама души да обработят местопрестъплението — продължи Майк. — Жената, изглежда, е била оставена върху дървена маса. — Той знаеше какво ще попита Робърт и кимна, преди да чуе въпроса. — Масата е повдигната на трийсетина сантиметра над земята на дървени блокчета, също като в Гласъл Парк.

— А думите?

Бриндъл кимна.

— „В теб е.“ Този път са написани на тавана.

Гарсия огледа набързо съседната стая.

— Успяла е да слезе от масата и надолу по стълбите, преди да умре?

— Преди да припадне — поправи го доктор Хоув и отново привлече вниманието на детективите. — Смъртта е настъпила по-късно, след огромни страдания.

— И вероятно е пълзяла дотук — допълни Майк. — Сигурно е била силна жена, физически и психически. Волята й да живее е била изключителна. С болката, която е понесла, повечето хора изобщо не биха били в състояние да помръднат, още по-малко да слязат дотук.

Робърт погледна рентгена на пода и екрана на лаптопа, който беше изключен.

Бриндъл и доктор Хоув проследиха погледа му.

— Като се има предвид какво знаем и фактът, че методът на действие и почеркът са същите, убедена съм, че убиецът пак е използвал спусъчен механизъм като преди, но този път не е задействал нож-ветрило или бомба. Нека да ви покажа — каза тя.

Карлос се закашля неспокойно, докато доктор Хоув включваше лаптопа.

— Току-що приключихме с анализа, когато дойдохте вие — обясни Майк.

На екрана се появи образът на предмета, поставен в тялото на жертвата, и двамата детективи се приближиха.

Хънтър и Гарсия едновременно присвиха очи, опитвайки се да проумеят какво виждат.

— Не може да бъде — обади се Робърт. — Това ли е, което си мисля?

Бриндъл и доктор Хоув кимнаха.

— Така смятаме.

След две секунди го видя и Карлос и очите му се разшириха от изумление.

Електронният часовник на микровълновата фурна на Хънтър показваше три и четирийсет и две минути, когато той се върна в апартамента си и затвори вратата. Без да губи време, влезе във всяка стая и запали лампите. Не искаше повече мрак. Беше уморен, но за пръв път нямаше нищо против безсънието. Не беше сигурен дали ще има сили да понесе кошмарите, които знаеше, че ще дойдат веднага щом затвори очи.

След като откараха трупа в моргата, двамата с Карлос дълго оглеждаха старото депо, особено стаята горе. Беше голяма и вероятно бе използвана за склад. На двете стени бяха наредени лавици от пода до тавана. В средата на пода имаше голям дърводелски тезгях. Както каза Бриндъл, тезгяхът беше повдигнат на трийсетина сантиметра с дървени блокчета. В стаята бяха разпръснати толкова много боклуци, че криминалистите щяха да ги анализират няколко седмици. Или може би месеци. Думите „В ТЕБ Е“ бяха написани със спрей на тавана, също като в месарницата. Дори да имаше следи от гуми в меката пръст навън, дъждът ги беше отмил.

Бездомникът, който беше открил трупа, наближаваше седемдесетте и беше слаб и недохранен. Беше извървял дълъг път с надеждата да намери покрив над главата си за през нощта и да се скрие от дъжда, който бе надушил във въздуха час преди да завали. Не видял никого в старото депо. Само младата жена, която лежала гола на пода със зашита уста като парцалена кукла. Не я докоснал, дори не се е приближил до нея. И когато Хънтър разговаря с него, все още не беше престанал да трепери.