Том Харпър - Изгубеният храм

Рийд гледаше през прозореца. Навън на Търл стрийт жени в летни рокли флиртуваха с мъже в блейзери и фланелени панталони. Извън стените на колежа топки за крикет се удряха по безупречните морави. Рийд не виждаше всичко това. В паметта си стоеше на върха на скала, напрегнал всички сили заедно с Грант да удържа въжето, докато се опитваха да спуснат щита, без да го изтърват в езерото. Извървя пътя си обратно през прелялата река, разплисквайки водата в плитчините, докато се опитваше да крепи Марина с нейния счупен крак. Беше отново в морския залив и се покатери с мъка в хидроплана, отправяйки молитви да не идват повече руснаци.

Осъзна, че неговият студент чака, за да продължи да чете есето си, страхувайки се да не попречи на мъдрите мисли, които смяташе, че е събудил у своя преподавател. Понякога, каза си той, наистина има предимства да се ползваш с името на блестящ мислител. Усмихна се на младежа и каза:

— Продължавай.

„Важното е, че Омир дава щита на Ахил. Сякаш иска да ни каже, че Ахил сграбчва целия свят в ръката си. Когато се сражава, самият свят трепери под ударите.

В нашия век на атомни бомби и национално здравно обслужване неприкритото насилие и надменната елитарност, които въплъщава Ахил, може и да не спечелят нашите симпатии.“

Студентът вдигна очи, чудейки се дали това не е твърде смело и твърде свързано с действителността, защото неговият неземен професор може и да не е чувал за бомбата и националното здравно обслужване.

„Одисей, който цени повече ума, отколкото силата, и страда десет години, за да се върне у дома и спаси семейството си, изглежда по-реалистичен герой в нашия свят и в сегашния век.

Ако искаме да изградим един по-добър свят обаче, смятам, че Ахил е този, който въплъщава притчата за спасението. Вярно е, че прекарва по-голямата част от «Илиада» обзет от гняв, безгрижен за разрушението, на което осъжда хората около себе си: неговите другари воини, приятелите си и дори своя най-интимен спътник Патрокъл. Всъщност «Илиада» разказва историята на неговото очовечаване, неговото пътуване от безмозъчния гняв до осмислянето на отговорностите му към света.

В метафоричен план ние всички съществуваме върху щита на Ахил. Когато воините се препасват за битка, ние треперим. Ако искаме да оцелеем сред опасностите на новото време, трябва да се надяваме, че разрушителният гняв, който движи хората, може да бъде овладян от разума, съпричастието и преди всичко — от съчувствието.“

Той сгъна страниците на есето си и ги сложи на банката.

В своето кресло с висока облегалка професорът имаше вид на заспал.

— Кажи ми — заговори той най-накрая, — вярваш ли в Омир?

Студентът доби тревожен вид. Не беше се готвил по този въпрос.

— Ами… находките на господин Шлиман в Турция наистина повдигат някои въпроси. А и Микена… — Той си заблъска отчаяно главата и за своя най-голяма изненада намери отговор. — Всъщност, не мисля, че това има значение.

Белите вежди се стрелнаха нагоре от учудване.

— Няма ли?

— Има значение поезията. Тя е истинска. Запазила се е непокътната повече от две и половина хиляди години, много по-дълго от каквото и да е направено от метал или дърво. А и… — Той се опита да измисли нещо, за да разшири още отговора си. Почукването по вратата го спаси от тези мъки.

— Професоре, моля за извинение. В портиерната има един господин, който иска да ви види. Казва, че идва от Лондон.

Рийд не изглеждаше изненадан. Беше очаквал това посещение, откакто се върна в Оксфорд. Нямаше смисъл да отлага неизбежното.

— Имаш ли нещо против да дойдеш отново след час? Няма да се бавя много.

Като не можеше да повярва на късмета си, студентът набързо събра есето си и изхвръкна от стаята. Няколко минути по-късно портиерът въведе посетителя, млад човек в син костюм, който седна на крайчеца на дивана, стиснал меката си шапка в ръце.

— Казвам се Райт — представи се той. Лицето му беше по-скоро приятно, отколкото красиво, но в очите му проблясваше жива интелигентност, както и чувство за хумор, което явно бе държано изкъсо. — Професоре, благодаря, че ме приехте.

Рийд махна благосклонно с ръка.

— Става дума за мой колега. Казва се Мюър. Научих, че сте работили с него.

— Да, работих с него през войната. Дойде при мен преди няколко седмици. Искаше да му помогна да открием следите на един древен гръцки артефакт. Мисля, че работеше с американците.

— Това научихме и ние. — Райт въртеше шапката в ръцете си. — И за съжаление нищо повече. Този Мюър беше малко странна птица. Честно казано, има подозрение, че може да е замесен в много съмнителни дела.