Том Харпър - Изгубеният храм

— Ето какво ще направим.

Ефрейтор Иван Серотов стискаше своя автомат и се облягаше на стената. Отчаяно му се пушеше, но устояваше на изкушението. Знаеше какво ще му направи полковник Курхозов, ако го види да пуши на пост. Можеше да издържи. Почти бяха приключили с разчистването на храма, другарите му тъкмо изнасяха последния чувал от съкровището. После следваше кратък полет до Одеса, предаване на доставката, а след това две седмици на пясъчните плажове на Евпатория. Зачуди се дали тези черни боклуци, които пренесоха, са наистина злато? Сигурно, защото иначе полковникът не би пилял ценно време, за да ги товарят. Бяха толкова много. Сигурно никой нямаше да забележи липсата, ако някоя чаша изчезне по време на транспортирането. От нея можеше да изкара някоя рубла в Одеса, а парите пък можеше да превърне във водка и жени. Тази възможност го накара да се усмихне.

Чу стъпки, обърна наполовина глава и видя Белциг да излиза от стаята на затворниците. В ръцете си носеше нещо, което приличаше на ръждив шлем. Серотов се смръщи. Не беше стигнал в бой чак до Берлин, за да приема заповеди от този фашист. Поне нямаше да тежи на самолета, когато се връщат вкъщи. Курхозов беше дал да се разбере какво ще се случи с него.

Белциг се спря и кимна към вратата.

— Още съкровища там — изломоти на развален руски. — Трябва кажеш на полковник.

Една твърде немарксистка идея започна да се оформя в съзнанието на Серотов. Той надникна през отворената врата. Трима от затворниците: американецът, възрастният човек и жената седяха облегнали гръб в стената с ръце отзад. Четвъртият…

Без предупреждение силен удар го запрати да се препъва из помещението. Той се спъна в нещо и политна напред. Изпусна пушката и разпери ръце, но подът не беше на мястото си. Падна в изкопа и изрева, когато зърна стърчащите от дъното кости, заострени като ножове. Последното нещо, което видя, бяха чифт рога, които се приближаваха. В този миг нещо тежко се стовари върху гърба му, една ръка се плъзна по шията и пред очите му притъмня.

Грант излезе от изкопа и избърса ножа в панталоните си. Ръцете му бяха в кръв. После погледна към Белциг.

— Чисто ли е?

За негово учудване малките сериозни очи бяха широко разтворени от объркване.

— Да… не — поклати глава германецът. — Заминали са.

— Какво? — Грант вдигна автомата и го подаде на Марина. — Прикривай ме.

Приведен се гмурна през прага, претърколи се, извади револвера и обходи основното помещение.

Беше празно. Керосинов фенер стоеше на пода, завитият на вързоп щит бе облегнат на стената до входа, но иначе нямаше никого. Остана още няколко секунди проснат в прахоляка, оглеждайки помещението, но тук нямаше тъмни ъгли, нито сенки. Просто беше празно.

Стана и се изтупа. Джексън и Марина го последваха, а отзад Рийд надничаше през вратата.

— Няма ги.

— Но щитът е все още тук. — Като държеше автомата насочен срещу главния вход, Марина бързо пресече помещението. — Невъзможно е да са го изоставили.

— Може би имат почивка за по цигара.

Никой не знаеше какво да правят. Нямаше къде да се скрият, но нямаше и от кого да се крият. Струпаха се в средата на помещението под издигащия се над главите им купол с насочени срещу несъществуващата заплаха оръжия.

Неприятна мисъл проблесна в съзнанието на Грант.

— Нали не смяташ, че се готвят да си заминат…

— Иван? Бързо да тръгваме.

Блед силует се появи на главния вход, войникът бе стъпил върху вратата, съборена от Грант с ритник. Държеше автомат в ръце, но не го беше насочил заплашително. Мъжът застина и се облещи глупаво в продължение на няколко секунди, а и те не по-малко глупаво го зяпаха, докато не се обърна и хукна.

— Не! — Белциг, който беше най-близо, пусна шлема и изтича през вратата.

Грант чу тропота на стъпки нагоре по стъпалата, след това гневни крясъци и накрая изстрел.

— Пазете се!

Грант се хвърли към стената на помещението секунда преди експлозията. Отвън басов трясък разтърси купола на храма. После взривната вълна се търкулна надолу по стъпалата и нахлу през пасажа в помещението подобно на прилив. Бронзовата врата беше изкъртена от пантите си и полетя през помещението. Фенерът падна и угасна. Тъмнина погълна всичко. Голям облак прах и отломки нахлу през вратата и започна да се кълби, докато не изпълни помещението чак до купола. Джексън, който стоеше пред вратата, беше понесен от ударната вълна и запратен в задната част сред облак каменни отломки. Камъните валяха като дъжд. Грант покри главата си с ръце, а Марина се мушна под щита. Само Рийд — на сигурно място в страничното помещение — остана незасегнат.