Том Харпър - Изгубеният храм

— Мюър?

Нещо задраска по камъните зад него. Той се обърна, щитът се залюля и падна със звън на земята. Грант вдигна револвера и успя да се удържи в последната секунда. Беше Джексън, но не онзи американец, който беше влетял в атинския хотел с бели гуменки за тенис, загорял и напомаден. Косата му беше чорлава, а дрехите разкъсани. Лицето му под кръвта и натъртванията беше бледо като на привидение. Измъкна се от дупката и се вторачи безизразно в насочения към него револвер.

— Мамка му. — Гласът му беше мъртъв, преминал границата на чувствата. — Недей сега и ти.

— Помислих те за Мюър. Той е…

Грант се обърна в мига, когато чу бързи крачки откъм колоната. През носещия се във въздуха прахоляк видя една размазана фигура да хуква. Стреля, но щом видя, че Мюър продължава да тича, побягна и той след него.

Въздухът се изчисти, когато се спусна в долината. Сега можеше да вижда Мюър ясно: как се веят полите на сакото му и как размахва спазматично тънките си ръце, докато тичаше нагоре към върха на скалата и водопада. В ръката му имаше пистолет. Грант видя, че започва да се обръща, и веднага стреля. Изстрелът беше напосоки и вероятността да улучи, докато тича с пълна скорост, беше малка, но звукът накара Мюър да промени намерението си. Той се обърна и хукна наново.

Но нямаше накъде повече да бяга. Стигна до върха на скалата и се спря. Грант престана да тича и пое ходом напред. Мюър се обърна. Ако беше вдигнал пистолета и на един сантиметър, Грант щеше да го застреля на място. Но Мюър протегна ръката с оръжието встрани и го пусна да падне от скалата. Двамата мъже останаха няколко секунди лице в лице, докато дишаха тежко.

— Имаш ли нещо против да запуша?

Грант поклати глава отрицателно.

Мюър бръкна в джоба на сакото, внимателно извади табакерата от слонова кост и я отвори. Когато запали цигарата, хвърли клечката в потока. Течението я подхвана и повлече през ръба на водопада. Мюър я следеше с поглед.

— Избра губещата страна — каза той без следа от горчивина. — Ще видиш. Янките ще съсипят всичко.

— Аз не съм избирал ничия страна. Ти ме избра.

Мюър дръпна дълбоко от цигарата. Димът сякаш го издуваше: той застана по-изправен, вдигна брадичка.

— Предполагам, че ще ме обесят, когато се върнем.

Грант вдигна рамене.

— Не сме във война, поне не официално.

— По-добре щеше да е, ако бяхме. Тогава можеха да ме застрелят. Поне щях да умра с цигара в уста…

— Ах ти, червен предател, задник, кучи син…

Някакво размазано петно прелетя покрай Грант към Мюър. Той вдигна юмруци, за да се защити, но това беше по-скоро празен жест, лишен от сили. Инерцията запрати Джексън право в тялото на британеца. Двамата се сборичкаха на ръба на скалата, заклатиха се насам-натам и вкопчени паднаха в бездната.

Грант се приближи и надникна тъкмо навреме, за да види как потъват с плясък във водата. Черната вода ги погълна. Няколко минути по-късно видя труповете да изскачат на повърхността при чучура, където езерото се вливаше в потока. Телата се залюшкаха за миг в края на яза, след това изчезнаха.

Грант се обърна и докато го правеше, усети, че кракът му се блъсна в нещо. То се плъзна по влажната трева и се спря малко по-натам. Табакерата на Мюър. Матовата слонова кост го гледаше вторачено като око от тъмния фон на мъха, бяло като бледността на смъртник.

Оксфорд

Краят на академичната 1947 г.

„Омир никога не е имал желанието, нито намерението щитът на Ахил да бъде смятан за истински, буквален предмет. Щитът, както е описан в «Илиада», играе ролята на метафора за света — плосък диск, направен от бог, заобиколен от реката Океан, чийто кръг обхваща всички звезди, слънцето и луната, войната и мира, търговията и земеделието, работата и свободното време, боговете, хората и животните.“

Студентът вдигна тревожно очи. Беше вмъкнал това изречение в отчаян опит да убие малко от учебното време. Засега неговият преподавател май не беше забелязал нищо. Не му хрумна, че може би и неговият преподавател не по-малко от него иска часът да мине колкото може по-безболезнено.

„В действителност тези блестящ артефакт е изкован от думи, а не от метал. Очевидно Омир очаква неговите читатели да отхвърлят своето неверие при тази екфраза. Подобно тежко снаряжение би било напълно непрактично на бойното поле. Въпреки поетичната дълбочина и умението му да смайва, ние трябва със съжаление да приемем щита като художествена измислица, триумф на Омировото въображение, съчинена по времето, когато техническите постижения на бронзовия век са само легенда.“