Том Харпър - Изгубеният храм

— Не зная кой е по-лошият от двама ви. Ти или той.

Лицето на американеца беше кораво и безжизнено.

— Сега, когато е в ръцете им, предполагам, че ще имаш възможност да разбереш.

— Нищо не се променя — подхвърли Рийд и кимна към релефите по стената — миниатюрни хора, коне, колесници и оръжия. На един от панелите двама воини стояха между струпани на купчина доспехи и купчина голи трупове. На друг един мъж теглеше върволица жени към входа на палатка.

— Може би — отговори Мюър, — но се съмнявам, че в следващата война ще има много герои, които поетите да възпяват.

Постовият зад него измърмори нещо. Мюър кимна и тръгна да си върви.

— Ще се видим по-късно, може би. Просто исках да ви изясня как стоят нещата в името на доброто старо време. Надявам се, че изненадата не е била твърде голяма.

— Всъщност не е — обади се Рийд най-неочаквано, — ти винаги си бил лайно.

Тишина затисна малкото помещение като облак прах. От голямото помещение долиташе тракането и звънтенето на храмовото съкровище, което изчезваше в чували, и от време на време по някое подвикване на войниците. Джексън изпълзя в един ъгъл далеч от другите и се престори, че спи. Рийд се беше вторачил замислено в релефите на стената.

Грант се примъкна до Марина.

— Нараниха ли те?

— Малко. Не много, защото нямаше нужда да го правят. Мюър им беше казал всичко.

— Ако някога се измъкнем, ще го убия.

Не можеше да види лицето й, но знаеше, че се усмихва.

— Изражението на Джексън, когато разбра, че Мюър е един от тях… бих казала, че почти си заслужаваше.

— Той ще се смее последен. — Грант се обърна, така че да може да я вижда. — Това няма нищо общо с теб. Може би ще успееш да ги убедиш. В края на краищата брат ти… поне ги накарай да помислят.

— Не. — Тя облегна гръб на стената. — Дори да можех, нямаше да те оставя.

— Все някак ще се измъкнем оттук.

— Това със сигурност няма да подобри положението ти — каза един глас от вратата.

Всички вдигнаха очи. На входа стоеше Белциг. Вече не беше гордият арийски археолог завоевател, какъвто изглеждаше на снимката. Беше се прегърбил и нескопосаната кройка на костюма му само подчертаваше очуканото тяло отдолу. Дълбоки бръчки се вдълбаваха около очите.

— Дошъл си да злорадстваш, а?

Белциг каза нещо на войника и влезе в помещението. Отиде до нишата в далечния край и извади потъмнелия шлем от нея. Вдигна го на равнището на очите и се вторачи в него, сякаш можеше да види призрака на древното лице вътре, и измърмори нещо.

Грант настръхна.

— Какво?

— Дойдох да ви предложа помощ.

— Защо?

Белциг кимна към вратата.

— Да не би да мислиш, че съм един от тях? Те са простаци, чудовища. Нямат представа какво придобиха. Ще разрушат този щит, този безценен артефакт, само за да направят атомна бомба. Той е изкован от богове. Сега ще вземат неговата сила, за да се превърнат сами в богове. — Той се загледа в сенките по вътрешността на шлема. — А и щом вече го откриха, ще ме върнат обратно в Сибир. — Сгърчи се и затрепери, сякаш самите му кости се смръзнаха. — Не мога да се върна там.

Джексън се изправи и седна.

— Какво предлагаш?

— Те са малко. Вашите войници се сражаваха добре и убиха мнозина. Останаха само четирима войници, полковник Курхозов и англичанинът. — Белциг извади от джобовете си револвера на Грант и колта на Джексън. — Ако ви освободя, ще можете да ги убиете.

— Да не би да го правиш от добро сърце?

Белциг го погледна объркано.

— Ако избягате, ще ме заведете в Америка. Ще ми дадете опрощение. Знаете ли как го наричат в Германия? Белина.

— Да, белина — измърмори Грант. Сетне се вторачи в Белциг. Спомни си липсващата ръка на Молхо и ужасяващия труп, който откриха в пирейския нощен клуб. Спомни си разказите на Марина за дейността на Белциг на Крит. Най-вече си спомняше презрителното изражение от снимката. Чудовищата, които древните гърци са се опитвали да прогонят в подземното царство — хидрите, горгоните, базиликсите и циклопите, продължаваха да крачат по земята. Мъжът пред него с обрива по лицето и стоящия му лошо костюм беше едно от тях.

— Разбира се — съгласи се Джексън. — Кому е притрябвало да се рови в миналото. Ти ни измъкни от тук и аз ти обещавам първокласен билет за САЩ. Може дори да ти намерим работа в музея „Смитсониън“.

— А щита, ще го опазите ли?

— Кълна се в гроба на мама.

Това сякаш го задоволи. Белциг измъкна сгъваем нож и приклекна зад Джексън. След миг ръцете на американеца бяха свободни. Той потърка китките си, после грабна колта, докато Белциг срязваше въжетата на останалите. Грант вдигна револвера. Беше прекрасно да почувства отново тежестта му в ръката си.