Том Харпър - Изгубеният храм

Рийд спокойно местеше поглед ту към единия, ту към другия.

— Мисля, че сега вашият тайнствен елемент вече си има име. Наречен е прометий.

— Откъде знаеш? — настоятелно попита Джексън. — Тази информация е засекретена.

— Не бива да оставяш шифрованите си съобщения да се търкалят из хотелската ти стая. Грант, знаеш ли нещо за Прометей? Той бил един от титаните. Откраднал огъня от небесата и го дал в ръцете на хората.

Грант гледаше вторачено Рийд, после отмести поглед към Джексън. Краката на американеца бяха скрити зад щита, по лицето му играеха сенки.

— Май искаш да кажеш, че…

Шум пред вратата го прекъсна. Грант светкавично се обърна и хукна към главното помещение. Сега то беше много по-светло — светлина с цвета на горчица изпълваше купола, озаряваше нарисуваните воини и съкровището в техните нозе. Грант дори не ги забеляза.

Тя стоеше на няколко метра от входа, вдигнала фенер, така че той да може да види нейното лице. То беше издраскано и покрито с кални петна, виолетова ивица пресичаше окото й, където сигурно я бяха ударили, а косата й беше разчорлена. Все още беше със същите дрехи, както я видя за последен път: бяла блуза, черна пола, която обгръщаше бедрата й, но сега беше скъсана и мръсна.

— Марина! — Грант затича към нея.

Тя вдигна глава и му изпрати уморена усмивка, но в нея нямаше радост.

— Спри там.

Гласът, рязък и студен, долетя от пасажа зад нея. Наполовина пресякъл помещението, Грант се закова на място, сякаш някой го беше ритнал в корема.

— Хвърлете оръжията. Хвърлете ги или ще я убия още сега.

Висока слаба фигура влезе през вратата. Ботушите тракаха по каменния под. Носеше зелена униформа със златни ромбчета на полковник върху пагоните. Бузите на мъжа бяха хлътнали, рядката му посивяла коса бе сресана назад към тила, а едно му око потъваше в сянката на дълбока очница. Другото беше покрито с триъгълно парче плат. В ръцете си държеше автомат, насочен към Марина.

— Свалете оръжията — повтори той и замахна с автомата. — Ти и онзи американец.

Грант не му обърна внимание. Погледна Марина и видя непокорството в очите й.

— Нали помниш какво казвахме през войната — каза тя на гръцки. — Никакви компромиси, никакви сантименталности.

— Тогава беше война. А сега… — Грант сякаш се беше вцепенил. Мускулите му отказваха да се подчиняват. Още неколцина мъже се втурнаха надолу по пасажа след Курхозов и се разпръснаха покрай стените на помещението. Всички бяха въоръжени.

— Добре — каза решително Грант. — Ти печелиш. — Наведе се и остави любимия си „Уебли“ на земята.

Зад него Джексън все още се колебаеше.

Курхозов леко завъртя оръжието и го насочи право в него.

— Ще броя до три, господин Джексън. След това ще ви убия. Едно… две…

Грант чу как колтът изтрака на каменния под.

Хвърли поглед назад и замря. В задната част на помещението някой се движеше в мрака точно до вратата. Вторачи се в него невярващо.

— Мюър?

Англичанинът излезе от сенките. Неприятна и злобна усмивка играеше по лицето му. Извади цигара и я запали.

— Ако чакате да ви спася, ще преживеете неприятно разочарование.

Курхозов се обърна към Мюър и се здрависа с него.

— Добра работа, другарю Мюър. Другарят Сталин ще бъде доволен.

— Ще избием белугата, когато занесем щита в Москва.

— Божичко, Мюър — Джексън тропна с крак, — за такива като теб има специална дума.

Мюър му отправи злобна усмивка.

— Винаги съм бил безнадеждно романтичен.

— Имаш ли представа какво ще направят с щита?

— Какво ще направят ли? За какво, мамка му, смяташ, че всички си създадохме толкова неприятности?

Мюър обърна глава, когато друг мъж със забързана крачка се появи от пасажа. Когато влезе в кръга светлина, хвърлян от фенера, Грант разпозна набитата фигура на Белциг и сламенорусата му коса. Май носеше същия кафяв костюм, както през онзи ден в библиотеката в Атина. Но тогава той също е затворник, предположи Грант.

— Тук ли е? — Дори в неприятния му глас се долавяха нотки на детско страхопочитание, докато оглеждаше голямото сводесто помещение. — Боже мили, колко е хубаво. Намерихте ли щита?

— Там е — посочи Мюър тайното помещение. Между руснака, германеца и шотландеца английският се беше установил като език за общуване. — Внимавай къде стъпваш, като влизаш.

Белциг забърза, грабна фенера от ръката на Марина, когато мина край нея. Наведе се под портала. Удивеното хлъцване закънтя под купола на светилището.