Том Харпър - Изгубеният храм

— Доспехите! — С възторжен вик Рийд изтича до едната и вдигна предмет вътре. Задържа го над главата си, сякаш искаше сам да се короняса. От тази позиция беше лесно да се види, че това е, или по-точно е било някога, шлем. Върхът му се изостряше странно с формата на клин, докато заоблените плочи, предпазващи бузите, висяха надолу като ушите на заек.

Грант, който не беше историк, реши, че прилича повече на каските на кайзер Вилхелм, отколкото на ъгловатите с цепки за очите шлемове, които винаги си беше представял, че носят древните гърци.

— И наколенниците — възкликна Рийд, когато отиде до другата ниша, откъдето измъкна две парчета метал, които приличаха на издълбани и разцепени дънери. — Те са предпазвали краката му, краката на Ахил — добави той с огромно изумление.

— Може би, ако си ги беше слагал от обратната страна, щеше да успее да си предпази петата.

— Но къде е проклетият щит? — Светлината от запалката на Грант и фенерчето на Джексън беше достатъчна да се вижда добре в малкото помещение. Като се изключат двете части от доспехите и костите в изкопа, нямаше нищо друго.

— Може би е в изкопа?

Джексън скочи вътре и започна да разрива мръсотията, която покриваше пода, с една от бичите кости. Грант пък проучваше стените в търсене на процеп, който да подсказва наличието на скрита врата към тайно помещение. Нищо. Неизбежно очите му се върнаха на масивния кръг, изпъкващ между двете ниши. Изработката му беше много по-фина от останалото в помещението. Фигурите изглеждаха по-дребни и формите им по-сложни, макар че това трудно можеше да се твърди заради вековната чернилка, която ги покриваше. Всъщност, колкото повече се вглеждаше, толкова повече се убеждаваше, че изпъкналостта има различен строеж от заобикалящите ги стени.

— Това не е релеф.

Грант застана досами него. Толкова отблизо можеше да различи всяка отделна фигурка: мъже и жени, овчари и орачи, законодатели и търговци, войници и богове — умален модел на света. Потърка повърхността с ръка и усети хладината на метал през тъканта на ръкава. Платът почерня, а на повърхността пред него се появи златисто петно и засия сред мръсотията.

Никой не продума. Джексън се измъкна набързо от изкопа, отвори джобното си ножче и пъхна острието в малката пукнатина между щита и заобикалящия го камък. Той влизаше почти съвършено в изсеченото за него гнездо, но постепенно и внимателно двамата с Грант успяха да го измъкнат и освободят. Спуснаха го на земята и го облегнаха на стената — въпреки че бяха двама, тежестта му беше огромна. След това отстъпиха назад, отблъснати от неведома сила, и се вторачиха в щита на Ахил.

— Това ли е?

След толкова много усилия, толкова борби, се чувстваха някак странно да гледат щита. Той беше съвършено кръгъл, макар и малко сплескан в краищата, около деветдесет сантиметра широк и извит като стъклото на лупа. Под пласта мръсотия релефните изображения придаваха на лицевата страна вид като кора на дърво. Грант се запита дали някога е бил използван в битка.

— Как ще го изнесем оттук? Няма да влезе в комина, през който се спуснахме.

Джексън се вторачи в него за миг.

— Налага се. Преди време е влязъл по някакъв начин, нали така?

— Може би не бива да го местим — обади се Рийд.

— Какво? — сопна му се Джексън. — Да не би да си проспал последните три седмици? Не сме дошли тук само за да докажем някаква теория, да направим малко снимки за хорицата у дома и да си вървим. Тук сме, за да занесем това нещо у дома и да извлечем метала от него.

— Да не забравяме Марина — припомни му Грант.

За секунда Джексън го изгледа объркано.

— А, да, Марина. — След това грабна щита с две ръце и направи усилие да го вдигне. Наполовина носейки и наполовина влачейки го, той тръгна към вратата.

— „Мъчно човек от сегашните хора на възраст цветуща с две ръце би го поместил, а той го повдигна и хвърли“ — измърмори Рийд. След това погледна Грант. — Носиш ли оръжието си?

Грант извади револвера и му го показа.

— Защо?

— Ако господин Джексън направи още една крачка, застреляй го.

Грант направо не повярва на ушите си.

— Моля?

— Питай го какво възнамерява да направи с метала от щита, ако успеем да го измъкнем оттук.

Джексън го изгледа яростно.

— Да не си мръднал, свали оръжието.

Револверът в ръката на Грант потрепна.

— Професоре, какво искаш да кажеш?

— Той прахосва времето ни — изсъска Джексън. — Сигурно се е съюзил с руснаците.