Том Харпър - Изгубеният храм

Грант не чу как шумът постепенно утихна, защото ушите му още звъняха от трясъка, но разбра, че най-страшното е минало, когато подът престана да се люлее. Надникна през пръстите си, после надигна глава. Прах и дим все още задушаваха всички вътре, но поне камъните бяха престанали да падат като едри капки дъжд.

Изправи се и залитна към Марина, като внимаваше да не си изкълчи глезените, докато стъпваше по отломките, разпръснати по пода. До входа започна да се образува локва.

— Добре ли си?

Тя не можа да го чуе, а и той самият не се чу, но разбра. Кимна, но после се пипна по крака и изстена.

— Трябва да се махнем оттук! — Грант намери автомата на мястото, където Марина го беше изпуснала. Цевта му беше извита като кламер. Той го ритна настрана и хукна към входа, прецапвайки плитката локва, образувала се там. Доказателство за уменията на древните строители беше, че огромната рамка на вратата беше останала непокътната. Само трегерът сигурно тежеше стотици тонове.

Грант надникна иззад ъгъла и премигна. Горната част на стълбата беше взривена на парчета: вече нямаше тунел, а дълбок окоп, открит за небето. Покривът се беше срутил и сега огромните късове скала бяха единствената стълба към горния свят. Вода се стичаше през ръба и падаше надолу, нов поток се виеше между натрошените скали и отломки и се вливаше в храма. Предположи, че някъде под камънака трябва да лежи Белциг.

Почака малко, нащрек за движение. Не видя нищо, но и не можеше да се види кой знае колко. Кълбящи се облаци прах все още изпълваха въздуха, разсейвайки слънчевите лъчи в пясъчен сумрак. Трябваше да рискува, но се нуждаеше от защита.

Втурна се обратно към мястото, където лежеше Марина, и разкъса обвивката на щита. Облегнат на стената и встрани от вратата, той не беше пострадал от експлозията. Грант го завъртя на другата страна. Коженият ремък, ако някога е имало такъв, сигурно отдавна беше изгнил, но от задната страна стърчаха две бронзови халки. Той пъхна ръката си в тях и го вдигна. Тежестта беше огромна. Запита се как е било възможно някой да го носи по време на битка и същевременно да размахва меч или да мушка с копие? Може би, призна, Ахил заслужава името, с което се ползва. Макар и да тежеше, все пак можеше да го предпази от куршумите. Тръгна към входа, опрял щита в бедрото си, за да си помага, и започна да се изкачва, избирайки път между отломките. Беше бавна и тежка работа: да държи щита пред тялото си, докато се влачи нагоре по хълма от отломки, скали и пръст. Прахта беше започнала да се разнася, а светлината започваше да се нормализира. Той успя да се изкатери по последния наклон, краката му се хлъзгаха по мокрия камък и залитна на светло.

И първото, което видя, бяха труповете. Дали причината беше заблуден куршум или руснаците се бяха паникьосали, когато са видели, че Белциг се опитва да избяга, но така или иначе бяха започнали да стрелят твърде рано. Двама руски войници лежаха проснати възнак, а униформите им бяха разкъсани и покрити с кръв и прах.

Зад себе си чу някакъв шум, завъртя се с щита пред себе си и това му спаси живота. Щитът потрепери от удара и тялото на Грант заедно с него. Прах и плесен отхвръкнаха, за да разкрият златото и бронза под тях. Обаче щитът не се строши.

Грант надникна над ръба. Курхозов стоеше на няколко метра от него до една от монолитните статуи. Взривът явно беше изненадал и него, защото униформата му висеше на парцали, а лицето му беше омазано с кръв и мръсотия. Триъгълното парче плат над окото беше изчезнало и сега се виждаше белегът: набръчканата кожа на клепачите, които се сплитаха там, където би трябвало да е окото. Руснакът изглеждаше замаян.

Грант вдигна револвера и го простреля в окото. Куршумът влезе право в центъра и по-късно би могъл да се закълне, че чу как за частица от секундата горещият метал изсъска в очната ябълка. От очницата рукна гейзер кръв, а каменните стени наоколо заехтяха с отвратителен рев, който секна чак след като Грант го простреля още два пъти.

Отвъд трупа Грант видя нещо да помръдва в основата на една от статуите. Мюър. Сви се зад щита, доволен, че може да го опре в земята, и се прицели в колоната. Цевта се движеше наляво-надясно, докато се чудеше от коя ли страна ще се покаже предателят.

— Откажи се — извика той. След гърмежите гласът му прозвуча остро във влажната тишина. — Курхозов е мъртъв.

Никакъв отговор. Грант измъкна лявата си ръка от скобите на щита. Опря го на коляното си и вдигна малко камъче, което запрати към колоната. То отскочи от отломките и се спря в подножието на статуята. Все още нямаше никакъв отговор.