Морис Льоблан - Арсен Люпен — крадецът джентълмен

От вчера прочутата черна перла е в ръцете на Арсен Люпен, който я отне от убиеца на графиня д’Андийо. Не след дълго копия от тази скъпоценност ще бъдат изложени в Лондон, Санкт-Петерсбург, Калкута, Буенос Айрес и Ню Йорк.

Арсен Люпен очаква деловите предложения, които биха му направили заинтересуваните лица.

— Ето как престъплението винаги се наказва, а добродетелта се възнаграждава — заключи Арсен Люпен, когато ми разкри скритата страна на случая.

— И ето как под името Гримодан, бивш инспектор от полицията, вие бяхте избран от съдбата, за да отнемете от престъпника придобивката от неговото злодеяние.

— Точно така. И признавам, това е едно от приключенията, с които се гордея най-много. Четиридесетте минути, които прекарах в апартамента на графинята, след като установих смъртта й, са един от най изненадващите и най-незабравимите в живота ми. За четиридесет минути, затънал в най заплетената ситуация, аз възстанових престъплението, уверих се по няколкото признака, че виновникът не може да бъде друг освен прислужника на графинята. И накрая разбрах, че за да получа перлата, трябва прислужникът да бъде арестуван — и оставих копчето от жилетката. Но разбрах и друго: че не трябва да открият неопровержими доказателства за вината му — и прибрах забравения на килима нож отнесох забравения на бравата ключ, заключих два пъти вратата и изтрих следите от пръстите в дрешника. Според мен това бе един от тези редки проблясъци…

— Гениални — прекъснах аз.

— Гениални, ако щете, които не биха споходили ума на всеки срещнат. Да открия за една секунда двата етапа на проблема — арест и оправдаване, — да си послужа с внушителния апарат на правосъдието, за да подлудя моя човек, да го доведа до затъпяване, накратко — да го докарам до такова състояние, че щом се освободи, незабавно, фатално да попадне в доста примитивната примка, която му готвех!…

— Доста? Кажете съвсем, защото за него нямаше никаква опасност.

— О, абсолютно никаква, нали всяко оправдаване е окончателно.

— Горкият…

— Горкият… Виктор Данегр! Не мислите ли, че е убиец. Щеше да бъде крайно неморално, ако бе запазил черната перла. Той живее, помислете само, Данегр живее!

— А черната перла е ваша.

Той я извади от едно тайно отделение на чантата си, разгледа я, погали я с пръсти и очи и въздъхна:

— Кой ли е този болярин, кой ли е този тъп и суетен раджа, който ще притежава това съкровище? За кой ли американски милиардер е предопределено това късче красота и лукс, дето красеше белите рамене на Леонтин Залти, графиня д’Андийо?…

— СТРАННО, колко приличате на Арсен Люпен, Велмон!

— Познавате ли го?

— О, като всички, от фотографиите, които една с друга си приличат, ала всяка оставя впечатлението за определена физиономия… която е точно вашата.

Орас Велмон изглеждаше доста смутен.

— Нали, скъпи Дьован? И повярвайте, не сте първият, който ми го казва.

— Дотолкова — настоя Дьован, — че ако не беше ви препоръчал братовчед ми д’Естеван и ако не бяхте известният художник, на чиито морски пейзажи се възхищавам, питам се дали не бих предупредил полицията, че сте в Диеп.

Тази шега бе посрещната с дружен смях. Там, в голямата трапезария на замъка Обениврюстик, освен Велмон бяха: абат Жели — селският свещеник, и една дузина офицери, чиито полкове бяха на маневри в околностите, а те бяха приели поканата на банкера Жорж Дьован и неговата майка. Единият от тях се провикна:

— Но не бяха ли видели Арсен Люпен по крайбрежието след прочутия удар в бързия влак Париж-Хавър?

— Точно така, има три месеца оттогава, а на следващата седмица се запознах в казиното с нашия чудесен Велмон, който след туй бе така добър да ме почете с няколко визити приятно встъпление към едно много по–сериозно посещение, което ще ми направи тия дни… или по-скоро нощи!

Посмяха се отново и след това преминаха в старата стражница — широко, много високо помещение, заемащо цялата долна част на кулата Гийом, в което Жорж Дьован бе събрал несравнимите богатства трупани векове наред от господарите на Обениврюстик. Шкафове и бюфети, свещници и полилеи я красят. Великолепни декоративни килими са окачени по каменните стени. Четирите прозореца са в дълбоки ниши с пейки и завършват горе с островърхи, обрамчени в олово стъклописи. Между вратата и левия прозорец се издига една грамадна библиотека стил Ренесанс, на чийто триъгълен фронтон със златни букви се чете: „Обениврюстик“, а отдолу — гордият девиз на семейството: „Прави каквото пожелаеш.“