Морис Льоблан - Арсен Люпен — крадецът джентълмен

— И няма друга следа.

— Никаква.

Абат Жели възрази:

— Господин Дьован, ние трябва да се съобразим с два цитата.

— О! — възкликна Дьован, смеейки се. — Господин енорийският свещеник е любител на архиви, голям читател на мемоари и всичко, свързано с Обениврюстик, го въодушевява. Но обяснението, за което говори, само още повече заплита нещата.

— Нещо друго?

— Държите ли?

— Извънредно много.

— Тогава ще научите, че двама крале на Франция са знаели ключа на тайната.

— Двама френски крале?

— Анри IV и Луи XVI.

— Не са случайни хора. Как го е узнал господин абатът?…

— О, много просто — продължи Дьован. — В деня преди навечерието на битката при Арк крал Анри IV дошъл на вечеря и спал в този замък. В единадесет часа вечерта Луиз дьо Танкарвил, най-красивата дама на Нормандия, била доведена при краля през подземния вход със съучастничеството на херцог Едгар, който по този начин издал семейната тайна. Тази тайна Анри IV поверил по-късно на своя министър Сюли, който разказва случката в своите „Кралски стопански сметки“ без друг коментар освен следната неясна фраза:

Брадвата се върти във въздуха, който трепти, но крилото се отваря и се стига до господ.

Настъпи мълчание и след това Велмон се разсмя:

— Не е особено ясно.

— Нали? Господин кюрето мисли, че Сюли е записал отговора на загадката, без да издава тайната на писарите, на които е диктувал мемоарите си.

— Остроумна хипотеза.

— Признавам, но какво означава брадвата, която се върти, и птицата, която отлита.

— И какво стига до господа?

— Мистерия! Велмон подхвана:

— А добрият Луи XVI, и той ли е приемал някоя дама, та е поискал да се отвори подземният вход?

— Не зная. Всичко, което може да се каже, е че Луи XVI е бил в Обениврюстик през 1784 година и че прочутият железен скрин, намерен в Лувър след доноса на Гамен, е съдържал един лист с тези написани от него думи: „Обениврюстик: 2-6-12.“

Орас Велмон избухна в смях:

— Победа! Мракът все повече и повече се разсейва. Две по шест прави дванадесет.

— Смейте се, колкото желаете, господине — рече абатът, — това не пречи в тези два цитата да се крие решението и някой ден ще се намери човек, който ще успее да ги дешифрира.

— Шерлок Холмс на първо място — каза Дьован. — Освен ако Арсен Люпен не го изпревари. Как мислите, Велмон?

Велмон се изправи, сложи ръка на рамото му и заяви:

— Мисля, че в данните от вашата книга и в екземпляра от библиотеката липсваше едно извънредно важно сведение, което вие имахте добрината да ми дадете. Благодаря ви.

— Което значи?

— Което значи, че сега, след като брадвата се завъртя, птицата избяга и две по шест прави дванадесет, остава само да започна да действувам.

— Без да губите нито секунда.

— Без да губя нито секунда! Нали трябва тази вечер, сиреч преди да пристигне Шерлок Холмс, да обера вашия замък?

— И от това следва, че времето ви е малко. Искате ли да ви закарам?

— До Диеп?

— До Диеп. Ще използвам да доведа на връщане г-н и г-жа д’Андрол и едно младо момиче, тяхна приятелка, които пристигат с влака в полунощ.

И обръщайки се към офицерите, Дьован добави: — Впрочем ще се видим всички тук утре на обяд, нали, господа? Разчитам на вас, тъй като замъкът трябва да бъде обкръжен и превзет с щурм от вашите полкове точно в единадесет часа.

Поканата бе приета, разделиха се и малко по-късно една кола „Етоал д’Ор“ 20–30 отнасяше Дьован и Велмон по пътя за Диеп. Дьован остави художника пред казиното и отиде на гарата.

В полунощ неговите приятели слязоха от влака. В дванадесет и половина автомобилът премина вратите на Обениврюстик. В един часа, след лека вечеря в салона, всички се прибраха по стаите. Малко след това светлините угаснаха навсякъде. Дълбоката тишина на нощта обгърна замъка.

Но луната разпръсна облаците, които я забулваха, и през два от прозорците изпълни салона с бледа светлина. Това трая миг. Много бързо луната се скри зад завесата на хълмовете. И настъпи тъмнина. Стана още по тихо от сгъстения мрак. От време на време само поскърцваха мебели или прошумоляваха тръстики в блатото, което миеше старите стени със зелените си води.

Стенният часовник ронеше безкрайната броеница на секундите. Отмери два часа. След туй секундите отново западаха, забързани и монотонни, в тежкия покой на нощта. После удари три часът.

Внезапно нещо изщрака както се вдига и спуска диск на железопътна сигнализация, когато преминава влак. Тънка струя светлина проряза салона от край до край като стрела, оставяща след себе си искряща следа. Тя идеше от предния жлеб на една колона, която подпираше отдясно фронтона на библиотеката. Светлината замря като ослепителен кръг върху едно срещуположно пано, после се разходи във всички посоки като неспокоен поглед, който се взира в мрака, изчезна, за да се появи отново, а в това време една цяла част от библиотеката се завърташе около себе си и разкриваше един широк сводест отвор.