Морис Льоблан - Арсен Люпен — крадецът джентълмен

Той говореше сухо и твърдо, с ужасяваща точност. Данегр се бе сгърчил от страх. Нито следователят, нито председателят на углавния съд, нито прокурорът го бяха притиснали така здраво, нито пък бяха видели тъй ясно нещата, които и той самият вече не си спомняше много ясно.

И все пак се опита отново да се направи на безразличен.

— Това ли са ви доказателствата?

— Остава ми още едно. След престъплението сте си тръгнали по същия път. Но в дрешника ви е хванала паниката и е трябвало да се облегнете на стената, за да не паднете.

— Откъде знаете? — заекна Виктор… Никой не може да го знае.

— Правосъдието — не, на никого от тези господа от прокуратурата не можеше да хрумне идеята да запали една свещ и да огледа стените. Но ако бяха го направили, щяха да видят на бялата гипсова стена розово петно — слабо, но достатъчно ясно все пак, за да разкрие отпечатъка на вашия палец, на вашия все още кървав палец, който сте опрели на стената.

— А за вас не е тайна, че в антропометрията това е един от основните методи за установяване на самоличността.

Виктор Данегр беше мъртво блед. Капки пот се стичаха от челото му. Той гледаше с безумен поглед този странен човек, който припомняше престъплението му, сякаш е бил негов невидим свидетел.

Победен, безпомощен, той от месеци водеше битка с целия свят. Имате чувството, че с този човек не може да се бори.

— Ако ви предам перлата — поколеба се той, — колко ще ми дадете?

— Николко.

— Как! Вие се подигравате! Ще ви дам нещо, което струва хиляди и стотици хиляди, и нищо няма да получа?

— Ще получиш — живота си.

Нещастникът трепна. Гримодан прибави почти нежно: — Вижте, Данегр, тази перла няма никаква стойност за вас. Не можете да я продадете. За какво ви е?

— Има прекупвачи на крадени вещи… и някой ден все на някаква цена…

— Някой ден ще е твърде късно.

— Защо?

— Защо? Ами защото правосъдието пак ще ви пипне, и този път с доказателствата, които аз ще му предоставя: ножа, ключа и отпечатъка от палеца — този път сте вътре, човече.

Виктор обви глава с двете си ръце и се замисли. Чувствуваше се загубен, наистина безвъзвратно загубен, но в същото време го обземаше голяма умора, една безкрайна нужда от покой и забрава.

Измънка:

— За кога я искате?

— Тази вечер, до един час.

— Иначе?

— Иначе пускам в пощата до прокурора на републиката това писмо, което ви изобличава.

Данегр си наля две чаши вино, изпи ги на един дъх и се изправи:

— Платете сметката и да тръгваме… до гуша ми дойде тази проклета история.

Беше вече нощ. Двамата се спуснаха по улица „Льопик“ и по околните булеварди се отправиха към „Етоал“. Вървяха мълчаливо, Виктор — много уморен и прегърбен.

До парка Монсо той рече:

— До къщата е…

— Няма съмнение! Преди да ви арестуват, сте излизали само до магазина за тютюн.

— Стигнахме — каза Данегр с глух глас.

Минаха край оградата и пресякоха една улица, в ъгъла на която се намираше магазинът за тютюн. Данегр спря — като човек, който не може да продължи. Краката му се подкосяваха. Строполи се на една скамейка.

— Е? — попита неговият придружител.

— Тук е.

— Тук? Какви ми ги дрънкате?

— Да, тук, пред нас.

— Пред нас? Чуйте, Данегр, не трябва… — Повтарям би, че е тук.

— Къде?

— Между две павета.

— Кои?

— Търсете.

— Кои? — повтори Гримодан. Виктор не отговори.

— А, чудесно! Искаш, да ме разиграваш, човече.

— Не… но… ще пукна от глад.

— И какво, колебаеш ли се? Добре, ще бъде добрият принц. Колко ти трябват?

— Колкото за един емигрантски билет до Америка.

— Съгласен.

— И банкнота от сто франка за първите разходи. — Две ще ги имаш, две. Говори.

— Пребройте паветата вдясно от водосточната шахта. Намира се между дванайстото и тринадесето.

— В канавката?

— Да, до тротоара. Гримодан се огледа Хора минаваха, трамваи… Но какво пък! Кой би могъл да се усъмни?…

Той отвори джобното си ножче и го пъхна между дванадесетото и тринадесетото паве. — А ако не е тук?

— Ако никой не ме е видял, като се наведох и я пъхнах. Тя е още там.

Възможно ли беше да е още там? Черната перла, натикана в калта, на разположение на първия срещнат! Черната пер ла… цяло състояние!

— На каква дълбочина?

— На около десет сантиметра.

Той задълба в мокрия пясък. Върхът на ножчето се опря в нещо. Разшири с пръсти отвора. Забеляза черната перла.

— Дръж си двестата франка. Ще ти пратя билета за Америка.

На следния ден „Еко дьо Франс“ публикува следното съобщение, препечатано в целия свят: