Морис Льоблан - Арсен Люпен — крадецът джентълмен

Той легна на килима и запълзя край шезлонга, но спря до горната му страна, за да успокои биенето на сърцето си. Макар че не усещаше никакъв страх, все пак трудно бе да потисне онова нервно напрежение, което човек изпитва сред прекалено дълбока тишина. И това го учудваше, защото в края на краищата той бе преживял, без да трепне, далеч по-тежки минути. Никаква опасност не го заплашваше. Защо тогава сърцето му биеше като подлудяла камбана? Да не би заспалата жена да го вълнуваше, това живо същество досами него?

Ослуша се и му се стори, че долавя ритмично дишане. Това го успокои като приятелско присъствие.

Той потърси креслото и полека, с почти незабележими движения залази към масата, опипвайки с протегната ръка в мрака. Дясната му ръка се блъсна в единия крак на масичката.

Най-после! Оставаше само да се изправи, да вземе перлата и да си тръгне. За щастие! Защото сърцето му започваше отново да лудува в гърдите като подплашено животно и с такъв шум, че му се струваше невъзможно графинята да не се събуди.

Той го успокои с невероятно усилие на волята, но в момента, когато се опита да се изправи, дясната му ръка се блъсна в някакъв предмет — веднага разбра, че е свещник, един съборен свещник; а след това изникна и още нещо — часовник, един от ония малки пътни часовници, които се държат в кожен калъф.

Какво? Какво ставаше? Той не разбираше. Този свещник… часовникът… защо тези предмети не си бяха на мястото? А, какво ставаше в тая тъмница?

И внезапно извика. Бе докоснал… о, какво странно, неназовимо нещо. Ами, не, не страхът смущаваше мислите му. Двадесет секунди, тридесет секунди той не помръдна, тъй ужасен, облян в пот. А пръстите още усещаха този допир.

С неумолима решителност пак протегна ръка. И отново докосна това нещо, странното, неназовимо нещо. Опипа го. Заповяда на ръката си да го опипа и да разбере. Коса… лице… и това лице бе студено, почти ледено.

Колкото и ужасяваща да е действителността, човек като Арсен Люпен веднага се оправя, щом разбере за какво става дума. Той включи фенера си. Пред него една жена лежеше, цялата в кръв. Имаше рани по врата и раменете. Той се наведе и я разгледа внимателно. Беше мъртва.

— Мъртва, мъртва — повтори смаян.

Гледаше тези неподвижни очи, сгърчената уста, тази мъртвешки бледа плът и кръвта, всичката тази кръв, изтекла на килима, сега се съсирваше, гъста и черна.

Изправи се, завъртя електрическия ключ, стаята се заля в светлина и той можа да види всички признаци на една ожесточена борба. Леглото беше разхвърляно, завивките и чаршафите — смъкнати. На земята — свещникът, По-нататък часовникът, стрелките сочеха единадесет и двадесет, а още По-нататък — катурнат стол и навсякъде кръв, локви кръв.

— А черната перла? — прошепна той.

Кутията за писма бе на мястото си. Той бързо я отвори. Там си стоеше кутията за бижута. Но беше празна.

— Дявол да го вземе! — си каза той. — Попрехвали късмета си, приятелю Арсен Люпен… Графинята убита, черната перла изчезнала… положението не е блестящо! Измъквай се, иначе твърде много рискуваш да ти припишат тежки деяния.

И все пак не мръдна.

— Да се измъкнеш? Да, друг би се измъкнал. Но Арсен Люпен? Няма ли нещо по-добро? Хайде да започнем по ред… В крайна сметка съвестта ти е чиста… Представи си, че си полицейският комисар и трябва да предизвикаш анкета… Да, но за това е нужен по-спокоен ум. А твоят е в такова състояние!

Той падна на креслото, опрял свитите си юмруци в пламтящото чело.

Аферата от „Авеню Ош“ е една от тези, които най-живо ни интересуват в последно време и сигурно не бих я разказал, ако участието на Арсен Люпен не я поставяше в една много особена светлина. Малцина подозират това участие. Във всеки случай никой не знае точната и любопитна истина.

Кой не познаваше често срещаната в Булонския лес Леонтин Залти, бившата певица, съпруга и вдовица на граф д’Андийо, Залти, чийто блясък заслепяваше Париж преди двадесетина години, графиня д’Андийо, чиито накити и перли бяха й донесли европейска известност. Казваха, че носи на гърдите си касите на няколко банкови къщи и златните мини на много австралийски компании. Големите бижутери работеха за Залти, както на времето се работете за кралете и кралиците.

И кой не помни катастрофата, която погълна всичките й богатства? Банкови къщи и златни мини — бездната погълна всичко. От чудесната колекция, разпиляна по разпродажби, й остана само прочутата черна перла. Черната перла! Сиреч цяло състояние, ако би пожелала да се избави от нея.