Морис Льоблан - Арсен Люпен — крадецът джентълмен

— И преди всичко — заключи адвокатът, — докажете, че моят клиент е извършил убийството. Докажете, че авторът на кражбата и престъплението не е тайнственото лице, което се е промъкнало в къщата в три часа сутринта. Ще кажете — часовникът показва единадесет. Е, и какво? Не може ли да се преместят стрелките на един часовник на изгодния час?

Виктор Данегр бе оправдан.

Той излезе от затвора един петък привечер, отслабнал и потиснат от шестмесечния престой в килията. Следствието, самотата, дебатите, препирните на съдебните заседатели, всичко това го бе изпълнило с болезнена уплаха. През нощта го преследваха ужасни кошмари, привиждаха му се ешафоди. Цял трепереше от треска и страх.

Под името Анатол Дюфур той нае една малка стая на възвишението Монмартр и преживяваше, като работеше каквото му попадне.

Жалко съществование! На три пъти трима различни работодатели го наемаха, но го разпознаваха и незабавно го уволняваха.

Често забелязваше или си въобразяваше, че забелязва, да го следят някакви хора, без съмнение хора от полицията, която не се отказваше от надеждата да го вкара в някой капан. И усещаше предварително грубата ръка, която щеше да го пипне за яката.

Веднъж, докато вечеряше в една квартална гостилница, някой седна срещу него. Беше човек на около четиридесет години, облечен в черен редингот със съмнителна чистота. Той поръча супа, варени зеленчуци и литър вино.

След като свърши със супата си, обърна очи към Данегр и го изгледа продължително.

Данегр пребледня. Явно човекът бе от тези, които го следяха от седмици. Какво искаше от него? Данегр се опита да стане. Не можа. Краката му се подкосяваха.

Човекът си наля чаша вино и напълни чашата на Данегр.

— Ще се чукнем ли, друже? Виктор смотолеви:

— Да… да… за ваше здраве, друже.

— За ваше, Виктор Данегр.

— Аз… аз!… Не… кълна се…

— В какво се кълнете? Че не сте вие? Прислужникът на графинята?

— Какъв прислужник? Наричам се Дюфур. Попитайте собственика.

— Дюфур Анатол — да, за кръчмаря, но Данегр за правосъдието, Виктор Данегр.

— Не е вярно! Не е вярно! Излъгали са ви. Новодошлият извади от джоба си визитна картичка и му я подаде. Виктор прочете:

Гримодан, бивш инспектор от полицията. Поверителни разследвания.

Той потрепера.

— От полицията ли сте?

Вече не съм, но професията ми харесваше и я продължавам по един… по-доходен начин. От време на време се разкриват златни случаи… като вашия.

— Като моя?

— Да, вашият случай е изключителен, разбира се, ако пожелаете да бъдете малко по-любезен.

А ако не пожелая?

— Ще трябва. Вие сте в такова положение, че нищо не можете да ми откажете.

Смътен страх завладяваше Виктор Данегр. Той попита: Какво има?… Говорете.

Добре — отговори другият, — да приключваме. С две думи, ето: изпратен съм от г-ца дьо Сенклев. — Сенклев?

— Наследницата на графиня д’Андийо. — И?

— И… г-ца дьо Сенклев ме натовари да взема от вас черната перла.

— Черната перла?

— Дето я откраднахте.

— Но тя не е в мен!

— Във вас е.

— Ако беше в мен, щях аз да бъда убиецът.

— Вие сте убиецът. Данегр се засмя насила.

— За щастие, добри ми господине, углавният съд не бе на същото мнение. Всички съдебни заседатели, чувате ли, ме признаха за невинен. И когато човек е сигурен в себе си и се ползва с уважението на дванайсет сериозни мъже…

Бившият инспектор го хвана за ръката.

— Без фрази, малкия. Слушай ме много внимателно и обмисли добре думите ми, струва си труда. Данегр, три седмици преди престъплението вие сте откраднали от кухнята ключа за черния вход и сте си направили дубликат при Утар, ключар, улица „Оберкампф“ 224.

— Не е вярно, не е вярно — изохка Виктор. — Никой не е виждал този ключ… той не съществува.

— Ето го.

След известно мълчание Гримодан продължи: — Вие сте убили графинята с помощта на един нож с халка, който сте купили на покрития пазар Репюблик в деня, в който сте поръчали ключа си. Острието е триъгълно и с издълбан улей.

— Всичко това са празни приказки, говорите напосоки. Никой не е видял ножа.

— Ето го.

Виктор Данегр се отдръпна назад. Инспекторът продължи:

— По него има ръждиви петна. Нужно ли е да ви обясня произхода им?

— И след това?… Имате един ключ и един нож… Кой може да потвърди, че са мои?

— Ключарят — първо, а след туй и продавачът, от когото сте купили ножа. Аз вече опресних паметта им. Като застанат пред вас, тутакси ще ви познаят.