Морис Льоблан - Арсен Люпен — крадецът джентълмен

После бързо се отправи към касата, взе две папки, които сложи под мишница, излезе от кабинета, слезе по стълбите, прекоси двора и отвори задната врата. Една кола чакаше на улицата.

— Първо вземи това — каза той на кочияша — и ме последвай.

Върна се в кабинета. С две отивания те опразниха касата. После Арсен се качи в стаята си, махна въжето и заличи всички следи. Край на всичко.

Няколко часа по-късно, подпомогнат от своя другар, Арсен Люпен прегледа папките. Не изпита никакво разочарование — тъй като и това бе предвидил, — когато разбра, че състоянието на съпрузите Ембер не беше толкова голямо, колкото си мислеше. Милионите не се брояха в стотици, нито дори в десетици. Но в края на краищата общо се получаваше едно солидно число, а и ценните книжа имаха голяма стойност: облигации от железниците, Париж-град, държавни фондове, Суец, Северни мини и т.н.

Той обяви, че е доволен.

— Разбира се, ще има доста брак, когато дойде време да продаваме. Ще се натъкнем на забрани и много пъти ще трябва да продаваме на нищожни цени. Няма значение. С този първоначален капитал имам намерение да живея, както аз зная… и да изпълня някои от най-съкровените си мечти.

— А другото?

— Можеш да го изгориш, малкия. Тези камари хартия правеха добро впечатление в огнеупорната каса. За нас са безполезни. Що се отнася до акциите, спокойно ще си ги затворим в шкафа и ще чакаме подходящо време.

На следния ден сметна, че няма причина, която да му попречи да се завърне в дома Ембер. Но прегледа вестниците и научи нещо непредвидено. Луи и Жервез бяха изчезнали.

Отварянето на огнеупорната каса се извърши много тържествено. Длъжностните лица намериха това, което Арсен Люпен бе оставил… а то бе малко.

Това са фактите и това е обяснението, което дава на някои от тях намесата на Арсен Люпен. Чух го от самия него, един ден, когато беше в настроение да се доверява.

Този ден той се разхождаше надлъж и нашир в работния ми кабинет и в погледа му имаше трескавост, която дотогава не бях виждал.

— В крайна сметка — му казах — това е най-добрият ви удар, нали?

Без да ми отговори направо, той подхвана:

— В тази афера има неразгадаеми тайни. Дори след обясненията, които ви дадох, колко неясноти още! Защо е това бягство? Защо не се възползваха от помощта, която неволно им оказах? Толкова просто беше да се каже: „Стоте милиона бяха в касата, но вече ги няма там, защото ги откраднаха.“

— Загубили са ума и дума.

— Да, точно тъй, загубили са ума и дума… От друга страна, вярно е…

— Вярно е?…

— Не, нищо.

Що значеха тези недомлъвки? Ясно беше, че не е казал всичко, но му беше и неприятно да говори за това, което бе премълчал. Бях заинтригуван. Работата трябваше да е много сериозна, за да предизвика колебание у такъв човек.

Започнах да задавам въпроси напосоки.

— Не сте ли ги виждали повече?

— Не.

— Не ви ли се е случвало да изпитвате някаква жал към тези двама нещастници?

— Аз? — сепна се той.

Възмущението му ме изненада. Дали не бях улучил? Настоях:

— Ами да! Ако не бяхте вие, те вероятно щяха да устоят на опасността… или поне да си отидат с пълни джобове.

— Угризения на съвестта, това ли ми предписвате?

— Ами да!

Той рязко удари с юмрук по масата.

— И тъй според вас би трябвало да изпитвам угризения?

— Наречете ги угризения или съжаления, някакво чувство все пак…

— Никакво чувство към хора…

— Към хора, от които сте откраднали цяло състояние.

— Какво състояние?

— Ами… тези две-три пачки акции…

— Тези две-три пачки акции! Че аз им откраднах цели пакети с акции, нали? Част от тяхното наследство? Това ли е грешката ми? Това ли е моето престъпление? Но, дявол да го вземе, драги мой, значи вие не сте се досетили, че тези акции бяха фалшиви?… Чувате ли? БЯХА ФАЛШИВИ!

Гледах го поразен.

— Фалшиви, тези четири или пет милиона?

— Фалшиви — викна яростно той, — супер фалшиви! Фалшиви — облигациите, тези на Париж-град, държавните фондове — хартия, чиста хартия! Нито един сантим, не получих дори един сантим от всичко това. И вие ме питате дали имам угризения? Те трябва да имат угризения! Измамиха ме като най-обикновен хапльо! Оскубаха ме като последна тяхна жертва, и то най-глупавата!

Тресеше го истинска ярост, породено от злоба и наранено самолюбие.

— От край до край, аз претърпях поражение; още от първия час! Знаете ли коя роля съм играл в тази афера, или по-скоро каква роля ми натрапиха? Ролята на Андре Броуфорд! Да, скъпи мой, и аз нищо не разбрах! Едва по-късно, от вестниците и като съпоставих някои подробности, проумях. Докато се правех на благодетел, на господин, който е рискувал живота си, за да спаси някого от ноктите на апашите, те са ме представяли за един от членовете на семейство Броуфорд! Не е ли възхитително? Този чудак със стая на втория етаж, когото показваха отдалеч, беше Броуфорд и този Броуфорд бях аз! И благодарение на мен, благодарение на доверието, което вдъхвах под името Броуфорд, банкерите даваха заеми и нотариусите съветваха клиентите си да отпускат заеми. Каква школа за един дебютант! О, кълна ви се, че урокът ми послужи!