Морис Льоблан - Арсен Люпен — крадецът джентълмен

През цялото време Нели си припомняше обещанието на Арсен Люпен: „В три часа всичко ще е там. Давам ви думата си.“

В три часа, а стрелките на големия стенен часовник, украсяваш, дясното крило, показваха два и четиридесет! Тя неволно ги поглеждаше всеки миг. Поглеждаше и Велмон, който спокойно се поклащаше в един люлеещ се стол.

Два и петдесет… два и петдесет и пет… някакво нетърпение, смесено с безпокойство, задушаваше младото момиче. Възможно ли беше чудото да стане, да се извърши в определената минута, когато замъкът, дворът и околността бяха пълни с народ, а прокурорът на републиката и съдия изпълнителят продължаваха издирването?

И все пак… все пак Арсен Люпен бе обещал, и то така тържествено! Ще бъде, както той каза, помисли тя, повлияна от енергията, авторитета и сигурността, които излъчваше този човек. И това за него не бе чудо, а естествено събитие, което следва от закономерния ход на нещата.

За секунда погледите им се кръстосаха. Тя се изчерви и извърна глава.

Три часът… Прозвуча първият удар, вторият, третият… Орас Велмон извади часовника Си, повдигна очи към стенния часовник, после върна своя в джоба си. Изтекоха няколко секунди. И ето, тълпата на моравата се разцепи, давайки път на две коли с по два коня, впрегнати във всяка, които влизаха в парка. Бяха от онези фургони, които следват поделенията, носят войнишките торби и служат за лавки на офицерите. Спряха пред стълбището. Някакъв сержант-артелчик скочи от една от седалките и попита за г-н Дьован.

Дьован изтича надолу по стълбите. Под брезента видя грижливо подредени и добре опаковани своите мебели, своите картини, своите произведения на изкуството.

На въпросите, които му поставиха, сержантът отговори, като показа заповедта, която бе получил от дежурния старшина, който пък я бе приел сутринта на рапорта. Според тази заповед втора рота от четвърти батальон трябваше да се погрижи, щото движимото имущество, оставено на кръстопътя на Альо, в гората Арк, да бъде пренесено и предадено в три часа на г-н Жорж Дьован, собственик на замъка Обениврюстик. Подпис полковник Бовел.

— На кръстопътя — прибави сержантът — всичко беше готово, подредено на поляната и охранявано от… случайни минувачи. Туй ми се стори странно, но какво пък! Заповедта беше изрична.

Един от офицерите проучи подписа: беше прекрасно имитиран, но фалшив.

Музиката бе спряла да свири, опразниха фургоните и внесоха мебелите.

Сред цялото това вълнение Нели остана сама в края на терасата. Тя бе сериозна и загрижена, развълнувана от неясни мисли, които не се мъчеше да уточни. Внезапно забеляза приближаващия се Велмон. Поиска да избегне срещата, но ъгълът на колоната, която поддържаше терасата, я обграждаше от две страни, а и цяла редица големи качета с посадени портокали, олеандри и бамбук й оставяше за отстъпление само пътя, по който се приближаваше младият човек. Тя не помръдна. Слънчев лъч, прекъсван от трепкащите листа на бамбука, играеше в златистите й коси. Някой промълви:

— Изпълних обещанието.

Арсен Люпен беше до нея и около тях нямаше никой. С колебание и срамежлив глас той повтори:

— Изпълних обещанието си от тази нощ.

Очакваше то нея поне една дума на благодарност, поне един жест, който да показва интереса й към неговата постъпка Тя мълчеше.

Това пренебрежение раздразни Арсен Люпен, макар дълбоко в себе си да разбираше всичко, което го делеше от Нели сега, когато тя знаеше истината. Би желал да се оправдае, да търси извинение, да покаже другата страна на живота си — смелостта, възвишеността. Но не му идваха думи и той чувствуваше абсурдността и наглостта на всяко обяснение. Тогава, залян от поток спомени, той тъжно промълви:

— Колко е далеч онова минало! Спомняте ли си дългите часове на палубата на Прованс ? Ах! Тогава… вие държахте, както и сега, една роза в ръката си, една бледа роза като тази… Помолих да ми я дадете… Вие сякаш не чухте… Все пак след заминаването ви намерих розата… забравена без съмнение… Запазих я.

Тя все още не отговаряше. Изглеждаше много далече от него. Той продължи.

— В името на онези часове не мислете за това, което знаете. Нека миналото се слее с настоящето! Нека не съм човекът, когото видяхте тази нощ, а онзи, от онова време и нека очите ви ме погледнат дори само за секунда, както ме гледаха тогава… Моля ви… Не съм ли същият?

Тя повдигна очи, както той искаше, и го погледна. После, без да каже дума, спря поглед на пръстена, който той носеше на показалеца си. Отгоре се виждаше само халката, но от вътрешната страна искреше един великолепен рубин.