Морис Льоблан - Арсен Люпен — крадецът джентълмен

Арсен Люпен се изчерви. Пръстенът принадлежеше на Жорж Дьован.

Той горчиво се усмихна.

— Имате право. Което е било, да бъде винаги Арсен Люпен не може да бъде друго освен Арсен Люпен и между вас и него не може да съществува дори и един спомен. Простете ми… Трябваше да разбера, че самото ми присъствие до вас е оскърбление…

Той отстъпи към колонадата с шапка в ръка. Нели мина пред него. Смелостта не му достигна и той я проследи с поглед, както в онзи далечен ден, в който тя се спускаше по корабната стълба към кея на Ню Йорк. Тя изкачи стъпалата, които водеха към вратите. За миг изящният й силует се очерта върху мрамора на преддверието. Не я видя повече.

Облак затъмни слънцето. Арсен Люпен гледаше неподвижен следата от малките стъпки в пясъка. Изведнъж трепна: на качето с бамбука, на което се бе облегнала Нели, беше бодната една роза, бледата роза, която не бе посмял да й поиска… И тази — забравена, без съмнение? Ала забравена съзнателно или от разсеяност?

Той я грабна пламенно. Няколко листенца се отрониха. Събра ги едно по едно като реликви…

— Хайде — рече си той, — няма какво да правя повече тук. А ако и Шерлок Холмс се намеси, може да стане лошо.

Паркът беше пуст. Все пак до павилиона на портиера имаше група полицаи. Той навлезе в горичката, прехвърли крепостната стена и за да отиде до най–близката гара, пое по една пътека, лъкатушеща между нивите. Не бе вървял и десет минути, когато пътят се стесни, притиснат между два насипа. Той беше навлязъл вече в дефилето, когато видя, че някакъв човек идеше насреща му.

Беше около петдесетгодишен, доста як, бръснат и е костюм, който подчертаваше нетукаишия му вид. Носеше в ръка тежък бастун, а една кожена чанта висеше на рамото му. Изравниха се. Чужденецът попита с явен английски акцент: — Извинете, господине… нали това е пътят за замъка?

— Направо, господине, и наляво веднага след като стигнете стените на замъка. Чакат ви с нетърпение.

— А!

— Да. Моят приятел Дъован ни съобщи още снощи за вас.

— Толкова по-зле за г-н Дъован, ако се е разприказвал. — Радвам се, че съм първият, който ви поздравява. Шерлок Холмс няма по ревностен почитател от мен.

В гласа му имаше едва забележим нюанс на ирония, за който той веднага съжали, защото Шерлок Холмс го изгледа от глава до крака и с такъв всеобхватен и пронизващ поглед, че Арсен Люпен изпита чувството, че е уловен, затворен и регистриран от този поглед много по точно и по пълно от който и да е фотографически апарат. „Снимката е направена си помисли той. За този човек е излишно да се гримирам. Само че… дали ме позна?“

Те се поздравиха. Но се чу шум от стъпки, конски тропот и дрънкане на метал. Това бяха полицаите. Двамата трябваше да се притиснат във високата трева до насипа, за да не бъдат отъпкани. Полицаите се изнизаха и тъй като вървяха един след друг и на известно разстояние, мина доста време. Люпен си мислеше:

— Всичко зависи от това, дали ме е познал! Ако ме е познал, възможно е да злоупотреби с положението. Проблемът е сериозен.

Когато и последният конник ги подмина, Шерлок Холмс се изправи и без да каже дума, изтупа напрашените си дрехи. Ремъкът на чантата му се бе заплел в една трънка. Арсен Люпен побърза да помогне. И пак, в продължение на няколко секунди, те взаимно се изучаваха. Какъв вълнуващ спектакъл би представлявала за всеки, който би могъл да ги види в този момент, тази среща на две така надарени същества, същества наистина превъзхождащи останалите и фатално предопределени, поради изключителните си способности, да се сблъскат като две равни сили.

След това англичанинът каза:

— Благодаря ви, господине.

— Изцяло на вашите услуги — отвърна Арсен Люпен. Те се разделиха. Люпен се насочи към гарата, а Шерлок Холмс — към замъка.

След безплодните изследвания съдия-следователят и прокурорът си бяха отишли и Шерлок Холмс бе очакван с любопитство, оправдано само от голямата му известност. Бяха малко разочаровани от обикновения му вид на буржоа, съвсем различен от образа, който си бяха създали. В него нямаше нищо от романтичния герой, загадъчната и демонична личност, която събужда у нас мисълта за Шерлок Холмс. Въпреки това Дьован възторжено се провикна:

— Най-после сте тук, метр! Каква радост! От толкова време се надявах… Почти се радвам на станалото, защото то е причина за удоволствието да ви срещна. Но впрочем как дойдохте?

— С влака.

— Колко жалко! Но аз ви бях изпратил колата си на гарата.