Морис Льоблан - Арсен Люпен — крадецът джентълмен

Влезе човек с електрическо фенерче в ръка. И още един, и трети изскочиха, понесли въжета и различни инструменти. Първият огледа стаята, ослуша се и каза:

— Викнете приятелчетата.

Приятелчетата дойдоха през подземния проход — осем яки здравеняци с енергични лица. Пренасянето започна.

Стана бързо. Арсен Люпен минаваше от една мебел на друга и в зависимост от размерите и от художествената им стойност или ги помилваше, или ги осъждаше:

— Носете!

И предметът биваше отнасян, погълнат от зеещата паст на тунела.

Така бяха измъкнати шест кресла и шест стола стил Луи XVI, стенни килими от Обюсен, полилеи с подписа на Гутиер, два Фрагонара, един Натие, един бюст от Удон, статуетки. Понякога Люпен се спираше пред някой великолепен шкаф или огромна картина и въздишаше:

— Много е тежък този… много е голям… колко жалко! И експертизата продължаваше.

За четирийсет минути салонът бе „разчистен“, според израза на Арсен. И всичко стана изрядно, без никакъв шум, сякаш предметите, които тези хора изнасяха, бяха обвити с дебел слой памук.

На последния от тях, който носеше стенен часовник с подписа на Буй, той нареди:

— Няма нужда да се връщате. Разбрахме се, нали? Щом натоварите камиона, изчезвате незабавно в плевнята в Рокфор.

— А вие, шефе?

— Да ми оставят мотоциклета.

След като човекът си отиде, той затвори докрай подвижната част на библиотеката, заличи следите от изнасянето, както и стъпките по пода, и влезе в един коридор, който служеше за връзка между кулата и замъка. В средата блестеше една витрина и заради тази витрина Арсен Люпен бе продължил диренията си.

Тя съдържаше чудеса: една уникална колекция часовници, табакери, пръстени и верижки, миниатюри с филигранна изработка. Той разби с клещи ключалката и с огромно удоволствие взе в ръцете си тези златни и сребърни украшения, тези малки произведения на едно тъй драгоценно и фино изкуство.

Бе окачил на врата си голяма платнена торба, пригодена специално за случая. Напълни я. Напълни и джобовете на сакото си, на панталона и жилетката. Притискаше с лявата си ръка цял куп от онези мрежи за коси, украсени с перли, които нашите прадеди токова са харесвали и по които съвременната мода е луда… когато ухото му долови лек шум.

Ослуша се: не се лъжеше, шумът ставаше по-ясен.

Внезапно се сети: в края на коридора едно вътрешно стълбище водеше към незает досега апартамент, който обаче от тази вечер бе запазен за младото момиче, което Дьован бе отишъл да посрещне в Диеп заедно с приятелите си д’Андрол.

Бързо натисна бутона на фенерчето си: то угасна. Едва бе стигнал отвора на един прозорец, когато в горната част на стълбите се отвори врата и слаба светлина освети галерията.

Стори му се — защото, полускрит от завесата, не виждаше нищо, че някой слиза предпазливо по стъпалата. Надяваше се, че този някой няма да продължи надолу. Но той все пак слезе, направи няколко крачки из помещението и извика. Без съмнение бе забелязал счупената, почти опразнена витрина.

По парфюма разбра, че е жена. Дрехите й почти се опираха в завесата, която го скриваше. Стори му се, че чува ударите на сърцето на тази жена и че тя също отгатва присъствието на друго същество зад нея, в тъмното, на една ръка разстояние. Той си каза: „Страхува се… ще си отиде… невъзможно е да не си отиде.“ Тя не помръдваше. Свещта в ръката й спря да потрепва. Жената се обърна, поколеба се за миг, сякаш се вслушваше в страховитата тишина, после внезапно дръпна завесата.

Видяха се.

Арсен прошепна потресен:

— Вие… вие… госпожице!

Беше мис Нели.

Мис Нели! Пътничката от презокеанския кораб, тази, която бе мечтала заедно с младия човек по време на незабравимото пътуване! Тази, която бе присъствувала на арестуването му и която, вместо да го издаде, бе хвърлила с красив жест в морето фотоапарата със скритите там украшения и банкноти… Мис Нели! Скъпото и засмяно същество, чийто образ тъй често бе опечалявал и радвал безкрайните му часове в затвора!

Случайността, която ги срещна в този замък и в този час на нощта, бе толкова изумителна, че те не помръдваха, не проронваха дума, смаяни, сякаш хипнотизирани от фантастичното видение, което представляваха един за друг.

Олюляваща се, смазана от вълнение, мис Нели трябваше да седне.

Той остана прав пред нея. И постепенно, докато изтичаха безкрайните секунди, осъзна какво впечатление прави в този момент: с ръце, натоварени с дреболии, издути джобове, претъпкана до пукване чанта. Изчерви се, залян от безмерен срам, че се намира в това грозно положение на крадец, заловен на местопрестъплението. Оттук нататък за нея, каквото и да се случеше, той бе крадецът, този, който пуска ръка в джобовете на другите, този, който отваря с шперц вратите и влиза крадешком.