Морис Льоблан - Графиня Дьо Калиостро

Той се хвърли към вратата. Безполезно! Това беше здрава затворническа врата. Опита се да се изкачи до малкото прозорче, през което влизате малко жълтеникава светлина. Но как да го достигне? Изведнъж лек шум привлече вниманието му. Той забеляза в полумрака, че в единия горен ъгъл на стената беше пробита дупка и сега от нея се показваше цев на пушка. Пушката се местеше съобразно с неговите собствени движения.

Цялата му радост се прехвърли върху невидимия стрелец и той щедро го обсипа с ругатни:

— Негодник! Подлец! Хайде, слез от дупката си, за да ти обясня насаме кой съм. Какъвто и да е занаятът ти! И после, кажи на господарката си, че не може да отнесе съкровището в гроба си и че след малко…

Той внезапно млъкна. Неговото многословие му се стори глупаво. Обзе го примирение. Изтегна се на желязното легло, поставено в един алков, който едновременно служеше за тоалетна.

— Най-сетне, убий ме, ако това ти доставя удоволствие, но ме остави да спя.

Раул се престори, че спи. Той мислете. Трябвате да изясни положението си, като отчете неприятните изводи, които то съдържаше. Това беше твърде лесно нещо и се резюмираше с една фраза: „Жозефин Балзамо заемаше неговото място, за да обере плодовете на победата, която лично беше подготвил.“

Но какви сили би трябвало да има на свое разположение, след като бе организирала покушението за толкова кратко време? Раул беше сигурен, че никаква друга кола с Леонар или негов съучастник не ги следваше до жилището на Боманян. Жозефин с хората си, след като той е влязъл там. След което Леонар е отишъл да постави клопката на улица Комартен в жилище, специално предназначено за подобен случай, докато Жозефин Балзамо го чакаше.

Какво можеше да направи на неговата възраст и сам срещу подобни неприятели? От една страна, Боманян с цял полк сподвижници, готови на всичко. От друга — Жозефин Балзамо с мощно организираната си банда.

Раул взе решение:

„Когато по-късно се върна в правия път, както се надявам, или окончателно се ангажирам по пътя на приключенията — си каза той, — аз също ще разполагам с необходимите средства за действие. За нещастие, с тези на единаците! Само шефовете достигат целта! Аз надделях над Жозефин, но тя ще сложи тази вечер ръка на скъпоценното сандъче, докато Раул пъшка на влажната слама.“

Времето минаваше в размишления, когато изведнъж се почувства обзет от необяснимо вцепеняване, което се придружавате от общо неразположение. Той се съпротивлява известно време, но много бързо мозъкът му се замъгли. Доповръща му се от усещане за тежест в стомаха.

За да преодолее слабостта си, се опита да върви. Това продължи малко, вцепенението нарастваше и той се хвърли отново на дюшека си — спомни си, че в колата Жозефин Балзамо беше извадила от джоба си малка бонбониера и вземайки две или три дражета, му беше предложила едно от тях с машинален жест.

„Ох! — облян в пот шепнете той, тя ме е отровила… дражето, което ми даде, е съдържало отрова…“

Това бе хрумване, правилността на което нямаше време да провери. Зави му се свят и му се стори, че обикаля около гигантска тръба, която постепенно се стеснява. Ругаейки, той най-после падна в нея.

Мисълта за смъртта го беше обзела до такава степен, че не беше много сигурен дали е жив, когато отново отвори очите си. Той мъчително вдиша дълбоко няколко пъти, ощипа се и заговори високо. Жив беше! Достигащите до ушите му шумове от улицата го убедиха в това.

„Разбира се, не съм умрял — си каза той. — Какво лошо мнение имам за жената, която обичам! Тя ми даде едно глупаво приспивателно и аз я набедих, че е отровителка.“

Не би могъл да каже точно колко време е спал. Един ден? Два дни? Повече? Главата му тежеше, разумът му отказваше да действа правилно. Крайниците му бяха схванати.

Край стената съгледа кошница с провизии, която предположи, че е била спусната през дупката. Пушката не се показваше вече от нея.

Раул беше гладен и жаден. Яде и пи. Умората му беше толкова голяма, че не реагирайте на мисълта за последиците, които тези ястия можеха да му причинят. Наркотик? Отрова? Много важно! Временен сън, вечен сън — всичко му беше безразлично. Той си легна и отново заспа за часове, за нощи, за дни…

Сънят му беше толкова кошмарен, че Раул д’Андрези имате чувството, че усеща по няколко неща едновременно, че различава също в края на предишния тунел струя светлина, която белосва тъмните стени. Усещанията бяха по-скоро приятни. Те бяха без всякакво съмнение сънища, причинени от люлеене, ритмувано от равен, но непрекъснат шум на течаща вода. Той повдигна клепачи и в просъница забеляза правоъгълна рамка на картина, сюжетът се движете, развивате се в един постоянно подновяващ се пейзаж, светъл или тъмен, наводнен от слънце или плаващ в позлатен здрач. Раул помисли, че продължава да сънува. Но сънят беше свършил.