Морис Льоблан - Графиня Дьо Калиостро

— Във връзка с фамозното и компрометиращо писмо трябвала ви направя признание: от него никога не съм взимал копие и моят приятел не би могъл да притежава оригинала. Това нека възвърне спокойствието ви. Все пак не мислите ли, че цялата история за приятел, който се разхожда около Префектурата и чака да стане четири часа и четиридесет и пет минути, е доста неправдоподобна? Спете спокойно, господа, и до нови срещи.

Той затвори врата под носа на Боманян и стигна до изхода, преди последният да има време да предупреди слугата.

Втората битка за деня бе също спечелена.

В края на улицата Жозефин Балзамо, която го беше отвела до Боманян, чакаше с глава, подадена от вратата на един фиакър.

— Кочияш — каза Раул, — гара Сен Лазар, на входа на линиите за провинцията.

Той скочи в колата и треперещ от радост, се провикна с интонация на завоевател:

— Дръж, скъпа, ето седемте необходими имена. Ето листа! Вземи го!

— Какво стана? — запита тя.

— Какво ли? Втора победа в един ден. Каква победа! Господи! Колко е лесно да се лъжат хората! Малко дързост, ясна мисъл, логика и безусловна воля да летиш към целта като стрела. Пречките от само себе си се премахват. Боманян е хитър, нали? Хубаво! Той се излъга като теб, моя скъпа Жозин. А? Прави ли ти чест твоят ученик? Двама първокласни майстори: Боманян и дъщерята на Калиостро унищожени, превърнати в прах от един ученик! Какво ще кажеш за това, Жозин?

И добави, смеейки се:

— Но нали не ми се сърдит, скъпа, че ти говоря така?

— Не, не — каза тя с усмивка.

— Не те ли ядосва вече историята от преди малко?

— Ах! — отвърна тя. — Не ме питай повече за нея! Виждаш ли, не трябва да нараняват гордостта ми. Имам я в излишък и съм много злопаметна. Но на теб човек не може да се сърди продължително време. В теб има нещо особено, което обезоръжава.

— Боманян не беше обезоръжен, той, дявол да го вземе, не!

— Боманян е мъж.

— Е добре, ще обявя война на мъжете. Аз вярвам, че съм създаден за това, Жозин! Да, за авантюри, за победи, за свръхестественото, за приказното. Чувствам, че няма ситуация, от която да не мога да изляза с предимство. Кажи, Жозин, нали е съблазнително да се воюва, когато победата е сигурна?

По тесните улици на левия бряг колата се движеше с добро темпо. Пресякоха Сена.

— И аз ще победя, Жозин, още днес ще победя. След няколко часа дебаркирам в Лийбон. Откривам вдовицата Руселен и независимо дали иска или не, преглеждам дървеното сандъче, върху което е гравирана думата на тайната. И готово! С тази дума и с имената на седемте абатства да ме вземат дяволите, ако не спечеля наградата!

Жозин се смееше на неговия ентусиазъм. Той се радваше. Разказваше за своя двубой с Боманян. Целуваше младата жена, плезеше се на минувачите, отваряше прозорчето, обиждаше кочияша, чийто кон бил тичал „като плужек“.

— Хайде, в галоп, стар чешит! Как! Ти имаш честта да возиш в твоята колесница Бога на щастието и Кралицата на красотата и бойният ти кон не галопира?!

Колата се движеше по Авеню дьо л’Опера. Тя пресече по улица Пти Шам и улицата на Капуцините. По улица Комартен конят тръгна в галоп.

— Отлично! — извика Раул. — Пет без десет. Ще стигнем. Ти, разбира се, ще ме придружиш до Лийбон, нали?

— Защо? Безполезно е. Достатъчно е да отиде там единият от двама ни.

— Браво — каза Раул, — ти значи ми имаш доверие и знаеш, че няма да те измамя. Играта се води от нас двамата и победата па единия е победа и на другия.

Но когато приближиха пресечката с улица Обер, една двойна входна врата от лявата страна внезапно се отвори, колата зави, без да намалява ход, и влезе в просторен двор.

От двете страни на колата се появиха по трима мъже, Раул беше брутално сграбчен и отнесен, преди да направи опит за съпротива.

Той само можа да чуе гласа на Жозефин Балзамо, която, останала в колата, заповяда:

— Гара Сен Лазар, бързо!

Мъжете го вмъкнаха в къщата и го хвърлиха в полутъмна стая. Масивната врата се затръшна след него.

Възторгът, който преди малко бушуваше в Раул, бе толкова силен, че той не падна духом веднага. Продължи да се смее и шегува, но с нарастваща ярост, която изменяше тембъра на гласа му.

— Мой ред е сега!… Браво, Жозефин… Ах! Какъв урок на учителя! Ето кой е извозен! Точно в целта!… Е, наистина, не го очаквах. Колко ли са те забавлявали моите триумфални песни: „Аз съм роден за победи! За необикновеното, за приказното!“ Хайде, идиот! Когато някой е способен да надроби такава попара, той трябва да си затваря устата. Господи! Какъв провал!